Огромен трол, нает от собственика да поддържа някакъв приемлив ред в заведението, се показа навън, като влачеше след себе си две отпуснати тела. Остави ги на съхранение върху уличните камъни, като ги срита веднъж-дваж в меките части.
— Струва ми се, че вътре се гуляе — предположи Томджон.
— И на мене тъй ми се струва — съгласи се Хуел. Той потръпна. Мразеше таверните. Хората непрекъснато оставяха чашите си върху главата му.
Двамата се вмъкнаха бързешком, докато тролът беше зает да изнася поредния мъртвопиян посетител за краката — главата му дрънваше о паветата на всяка крачка — и да го претърсва за укрити ценности.
Пиенето в „Кърпеният барабан“ би могло да се оприличи на гмуркане в блато с алигатори с тази разлика, че алигаторите не пребъркват предварително джобовете на жертвите си. Двеста очи проследиха другарите, докато те си пробиваха път през тълпата към бара, сто усти застинаха за миг неподвижно по средата между поредните две глътки, псуването или умолителните стонове и деветдесет и девет чела се сбърчиха в усилие да оценят дали новодошлите спадат към категория А — хора, от които да се плашим, или към категория Б — хора, които да изплашим.
Томджон премина през тълпата така, сякаш мястото беше негова собственост, и удари с младежка необузданост по бара. Нетърпението не се броеше за положително качество в „Кърпеният барабан“.
— Дай ми две халби от най-доброто си пиво, стопанино — нареди той с внимателно подбран глас и барманът с почуда установи, че покорно пълни първата халба още преди ехото от думите да е заглъхнало.
Хуел се огледа. От дясната му страна беше седнал изключително едър мъж, облечен с кожите на поне няколко бивола и окичен с повече железни вериги, отколкото биха стигнали за закотвянето на галеон. Космато лице с изражение на тухлен зид се наведе надолу към джуджето.
— Дявол да го вземе. Тука има някакво скапано парково украшение.
Хуел изстина. Хората в Анкх-Морпорк бяха космополитни създания с лековато, но не и предубедено отношение към останалите раси, което се изразяваше в равноправното им халосване с тухла по главата и хвърляне в реката. Това не се отнасяше до троловете, естествено, защото не е лесно да изпитваш расови предразсъдъци спрямо високи седем стъпки същества, които могат да преминават през стени — поне не за дълго. Но хора, високи само три стъпки, като че са създадени, за да бъдат дискриминирани.
Гигантът почука Хуел по темето.
— Къде ти е въдичката, парково украшение? — попита той.
Барманът бутна двете халби по подгизналия тезгях.
— Заповядайте — ехидно каза той. — Голяма халба. И една малка.
Томджон отвори уста, за да възрази, но Хуел остро го сръга по коляното. Зарежи, зарежи, ами дай да се махаме колкото се може по-бързо…
— А къде ти е качулчицата с помпона, бе? — продължи брадатият.
Помещението утихна. Явно беше настанал моментът за вечерното представление.
— Попитах, къде ти е качулчицата, глупчо?
Барманът хвана дебела черничева тояга с криви гвоздеи, която държеше за всеки случай под тезгяха, и изръмжа:
— Хъм-м…
— Разговарях с парковото украшение.
Мъжът разклати утайката в чашата си и внимателно я изля върху главата на джуджето.
— Повече няма да идвам да пия при тебе — заяви той и като видя, че не предизвиква очаквания ефект, прибави: — Не стига, че пускаш маймуни, ами сега и пигмеи довтасаха…
В този момент тишината в бара придоби ново, по-дълбоко измерение, в което изскърцването на бавно отместен назад стол прозвуча като стъпките на съдбата. Всички погледи се врътнаха към далечния край на помещението, където седеше единственият посетител на заведението, който спадаше към категория В.
Нещото, което Томджон бе взел първоначално за стар чувал, подпрян на бара, протягаше ръце и… и още ръце, с изключение на факта, че това бяха краката му. Печално кожесто лице се извърна по посока на говорещия с изражение тъй меланхолично, както ветровете на еволюцията. Смешните му устни се разтегнаха назад. В зъбите, които се показаха отдолу, нямаше нищо смешно обаче.
— Хъм — осмели се да произнесе барманът и сам се изплаши от собствения си глас, който потъна в ужасяващата човекоподобна тишина. — Нали нямаше предвид това последното, дето го каза? За маймуните, а? Нали всъщност не искаше да кажеш нищо подобно?
— Какво, по дяволите, е това? — изсъска Томджон.
— Струва ми се, че е орангутан — отговори Хуел. — Човекоподобно.
— Маймуната си е маймуна — упорито възрази брадатият, при което няколко от по-досетливите посетители на „Барабана“ заотстъпваха заднешком към вратата. — Искам да кажа — какво толкова? Но проклетите паркови украшения…