Хуел примижа срещу него, обвит в алкохолна мъгла.
— Ти па кой си? — попита.
— Пълнихалба Гръмотевичния — представи се джуджето, като изопна покрития си с ризница торс. — И ти казвам…
Хуел се втренчи в него по-отблизо.
— А, ами че аз те познавам — възкликна той. — Ти държиш козметичния цех долу на Бързата улица. Купих доста фон-дьо-тен от тебе миналата седмица…
Паническо изражение прекоси лицето на Гръмотевичния. Той се надвеси напред ужасено.
— Мл’квай, мл’квай! — прошепна.
— Точно тъй, нарича се „Домът на елфическите парфюми и аромати Ко“ — щастливо продължи Хуел.
— ’Ного добра стока — одобри и Томджон, който се опитваше да престане да се изхързулва от тясната скамейка. — Особено пък № 19, Трупното зеленикаво, баща ми се кълнеше, че по-добро през живота си не е виждал. Първо качество.
Джуджето неуверено претегли на ръка секирата си.
— Да-а, ами-и… Ох. Но. Да. Ами-и, мерси. Само най-фини съставки ползваме, имайте го предвид.
— С туй ли ги накълцваш? — невинно попита Хуел, като посочи секирата. — Или днес ти е почивната нощ?
Веждите на Гръмотевичния отново се сбраха като хлебарки на конференция.
— Ами вие, вие да не сте с театъра?
— Точно тъй — отговори Томджон. — Ний сме гастролиращи актьори. — Той се поправи: — Заседели се на едно място актьори понастоящем. Хаха. Точно в този момент представляваме актьори, изхързулващи се надолу.
Джуджето отпусна секирата си и приседна на масата им с лице, внезапно размекнало се от ентусиазъм.
— Бях на представлението миналата седмица — каза той. — Дяволски хубаво представление беше. Имаше една девойка и един юнак там, но тя беше женена за някакъв старец, след това дойде другият юнак и тя избяга и взе отрова, но накрая се оказа, че тоя човек бил всъщност другият човек, само дето нямало как да й го каже, поради туй, че… — Гръмотевичният млъкна и се изсекна. — Всички измряха в края на краищата — обясни той. — Много трагично. Плаках по целия път до вкъщи, не се срамувам да ви го кажа. И тя беше тъй бледичка.
— № 19 и слой пудра върху него — бодро обясни Томджон. — Плюс мъничко кафяви сенки за очи. — Ъ?
— И мушвам два пешкира в пазвата — прибави Томджон.
— Какви ги говори тоя? — обърна се джуджето към компанията.
Хуел се ухили в халбата си.
— Я им покажи малко от монолога на Гретелина, момче.
— Веднага.
Томджон се изправи, фрасна главата си в тавана, седна отново, сетне компромисно коленичи на пода. Обгърна с ръце това, което при друго стечение на хромозомите му би била гръдта му.
— „Ти грешиш, що Лято зовеш го…“ — започна той.
Отрупаните джуджета слушаха мълчаливо. Едно от тях изпусна секирата си и останалите шумно му изшъткаха.
— „…и топящи се снегове. Сбогом“ — завърши Томджон. — Изпива флакончето, припада зад кулисите, надолу по стълбата, маха роклята, облича туниката на Комичен страж № 2, изход едно, влиза отляво. „Хей-хоп, добри ми…“
— Засега е достатъчно — внимателно го прекъсна Хуел.
Няколко джуджета хлипаха в шлемовете си. Последва хорово секнене на носове.
Гръмотевичния изтри очи с бронирана носна кърпичка.
— Туй беше най-тъжното нещо, което съм чувал някога — рече и се втренчи в Томджон. — Ама чакай — сепна се той, щом започна да проумява. — Ама той е мъж! А аз се влюбих в момиче, там, на сцената. — Сръга Хуел. — Тоя да не си пада нещо елф?
— Абсолютен човек си е — отговори Хуел. — Познавам баща му.
След това прехвърли погледа си върху Шута, който ги фиксираше с увиснало чене, и го върна отново на Томджон.
Ха, каза си. Чисто съвпадение, нищо повече.
— Това е игра — обясни Хуел. — Добрият актьор може да се превърне във всичко, нъл тъй?
Можеше да почувства как Шутът продълбава с поглед набития му врат.
— Да, ама да се преоблича като жена — не е ли малко… — със съмнение възрази Гръмотевичния.
Томджон изу обувките си и коленичи върху тях, а лицето му застана на една височина с това на джуджето. Измери го с преценяващ поглед за секунда, след което промени изражението си.
И изведнъж там имаше двама Гръмотевични. Вярно, единият беше коленичил и явно се бръснеше.
— Хей, вий, здравейте — викна Томджон с гласа на джуджето.
Това се оказа изключително развеселяваща шега за останалите джуджета, надарени със съвсем неусложнено чувство за хумор. Докато те се трупаха около двойката, Хуел почувства деликатно докосване по рамото.
— Вие сте от театъра, значи? — попита Шутът, внезапно изтрезнял.
— Тъй вярно.
— Значи съм изминал петстотин мили, за да намеря точно вас.