— Добре де, добре де! — извика Хуел. — Ще я напиша!
— А аз ще я изиграя — обеща Томджон.
— Не че ви насилвам — вмъкна Витолър. — Изборът си е ваш.
Хуел се начумери към писалището си. Трябваше да признае, че работата си имаше някои привлекателни страни. Трите вещици бяха добра идея. Две нямаше да са достатъчни, а четири щяха да бъдат прекалено много. Биха могли да се намесват и да си играят със съдбите на човеците и с всичко останало. Много пушеци и зелени светлини. Човек може чудеса да стори с три вещици. Удивително как никой не се е сетил досега.
— Значи можем да кажем на Шута, че ще стане, така ли? — попита Витолър, положил длан върху кесията сребро.
И, разбира се, никак нямаше да сбърка, ако включи някоя хубава виелица. Щеше да вмъкне и парчето с призрака, което Витолър беше изрязал от „Както ви се иска“, щото не можело да си позволят толкова муселин. Може би ще успее да вмъкне и Смърт някак си. Младият Даф би могъл да изиграе прекрасен Смърт, с бял грим и обувки на платформи…
— Откъде каза, че идва? — попита Витолър.
— От планините Овнерог — отговори майсторът на пиеси. — От някакво забутано кралство, дето никой не го е чувал. Името звучи като белодробна инфекция.
— Ще са ни нужни месеци да се дотътрим дотам.
— На мене би ми харесало да отида — обяви Томджон. — Там съм роден.
Витолър се загледа в тавана. Хуел се загледа в пода. Всичко би било по-добре в този миг, освен да срещнат погледите си.
— Вие така сте ми казвали — продължи момчето. — Казахте, че докато сте гастролирали из планините…
— Да, но не си спомням точно къде — промърмори Витолър. — Всичките тия планински селца ми изглеждат съвсем еднакви. Повече време сме прекарали да бутаме колите през рекичките и да ги влачим нагоре по хълмовете, отколкото на сцената.
— Мога да взема някои от младите и да направим лятно турне — предложи Томджон. — Ще им изиграем старите шлагери. И пак ще се върнем навреме за Деня на следобедния чай за душата.
Ти можеш да останеш тук и да наглеждаш как върви строежът на театъра, а ние ще се върнем за Тържественото откриване. — Ухили се на баща си. — За момчетата ще е добре — проточи лукаво. — Нали винаги си казвал, че младите не знаят какво значи истинско представление.
— Хуел дори още не е написал пиесата — отбеляза Витолър.
Хуел бе потънал в мълчание. Седеше и се взираше в нищото. Не след дълго ръката му забърника из пазвата на двуредния му жакет и измъкна оттам свитък хартия, след това изчезна в пояса му и извади малка мастилничка, запушена с коркова тапа, и снопче перодръжки.
Те наблюдаваха как, без дори да ги погледне, джуджето приглади хартията, отпуши мастилничката, потопи перото, подържа го насочено за момент над листа като ястреб над жертва и започна да пише.
Витолър кимна на Томджон.
Като пристъпяха колкото се може по-тихо, двамата напуснаха стаята.
В ранния следобед внесоха поднос храна и ново снопче хартия.
Вечерта подносът си стоеше неначенат. Хартията беше свършила.
Няколко часа по-късно преминаващ член на трупата докладва, че е чул крясък: „Така не може! Всичко е обърнато наопаки!“, и звук от хвърлен през стаята предмет.
Тъкмо преди лягане до Витолър достигна гръмогласно искане за още свещи и нови пера.
Томджон се опита да си легне рано тая нощ, но сънят му беше прекъснат от творческата дейност в съседната стая. Разнасяха се декламации за някакви балкони, както и мърморене дали светът наистина се нуждае от машини за морски вълни. Останалото бе мълчание, с изключение на яростното скърцане на перата.
По едно време Томджон засънува.
— Всичко ли сме донесли тоя път?
— Да, Бабо.
— Наклади огъня, Маграт.
— Да, Бабо.
— Хубаво. Хайде сега…
— Всичко съм записала, Бабо.
— Мога да чета, мойто момиче, задължена съм ти много. Туй к’во е: „Котлето ти избиколи, отровните вътрешности изхвърли…“ Това пък какво ще рече?
— Нашия Джейсън закла едно прасе вчера, Есме.
— На мене ми се струват съвсем добри чревца, Гита. Поне два хубави обяда има в тях, ако ме питаш.
— Моля те, Бабо.
— Ако знаеш само колко хора гладуват в Клач и не биха си отвърнали носовете от тях, това само искам да ти кажа… Хубаво де, хубаво. „Златно зърно и леща в котлето кипни, та задуши.“ А жабата къде отиде?
— Моля ти се, Бабо. Само ни бавиш.. Знаеш, че Старата Уимпър беше против безсмислените жестокости. Растителният протеин е напълно приемлив заместител.