Стопанинът на театъра въздъхна.
— Просто не зная как ще я карам тук без Томджон и без тебе наоколо и туй то.
— Няма да ни има само през лятото, а и без това повечето от трупата остават, фактически ще заминат само новаците. Сам беше казал, че е добре да понатрупат опит.
Витолър изглеждаше съкрушен в мразовития въздух на недовършения театър, доста по-дребен от обикновено, като балон, изостанал две седмици след купона. Разсеяно побутна някакви дървени стърготини с върха на бастуна си.
— Остаряваме, майстор Хуел. Най-малкото — се поправи той, — аз остарявам, а ти ставаш малко по-възрастен. Чуваме вече полунощните гонгове.
— Аха. Ти като че не искаш той да заминава, а?
— Това е едно на ръка. Знаеш. След това обаче си помислих: тук се намесва пръстът на съдбата. Точно когато нещата започват да се нареждат добре, ще вземе да се намеси проклетата съдба. Имам предвид — нали той е родом оттам. Някъде от планините. И сега съдбата му го призовава да се върне. Нивга не ще го видя веч.
— Ама ние само за лятото…
Витолър вдигна длан.
— Не ме прекъсвай. Тъкмо хванах вярната драматична нотка.
— Извинявай.
Бастунчето почукваше дървените стружки и ги изстрелваше нагоре във въздуха.
— Знаеш, че той не е моя плът и кръв.
— Но пък е твой син — отговори Хуел. — Тая работа с унаследяването съвсем не е такава, за каквато я имат.
— Колко мило от твоя страна да го кажеш.
— Наистина така мисля. Я ме погледни мене. Да не съм се родил, за да пиша пиеси случайно? От джуджетата не се очаква дори да могат да четат. На твое място изобщо не бих се кахърил за съдбата. Моята беше да стана миньор. Съдбата не улучва поне в половината случаи.
— Но нали и ти каза, че той ти приличал на оня шут. Аз не мога да видя приликата, имай го предвид.
— Светлината трябва да пада под подходящ ъгъл.
— Може би и тук съдбата има пръст.
Хуел вдигна рамене. Знаеше, че съдбата е странна птица. Не можеше да й се има доверие. Често пъти човек не успяваше да я съзре дори. Тъкмо когато си мисли, че я е притиснал в ъгъла, и се оказва, че било нещо друго — съвпадение може би или пък провидение. Тъкмо залостиш вратата и тя се окаже зад гърба ти. Или докато си мислиш, че си успял да я приковеш към стената, тя се изплъзва, че ти отмъква и чука.
Той доста си служеше със съдбата. Като инструмент в пиесите му вършеше далеч по-добра работа дори от призраците. Нищо не завърташе колелото на сюжета тъй добре, както пръстът на съдбата. Но грешка би било да мислим, че сме я уловили. А колкото до това да я контролираме…
Баба Вихронрав припряно се вторачи в кристалното кълбо на Леля Ог. То не беше особено добро кълбо, беше намерено в рибарска мрежа и един от синовете й го беше донесъл от чуждоземни краища. Баба Вихронрав подозираше, че изкривява всичко, включително и реалността.
— Определено е тръгнал на път — каза накрая тя. — С кола.
— Далеч по-добре щеше да е, ако идваше, яхнал бял огнедишащ жребец — отбеляза Леля Ог. — Нали се сещаш — със златни стремена и всичко както си му е редът.
— Носи ли магически меч? — проточи шия Маграт.
Баба Вихронрав се облегна назад.
— Вие двете сте позор за занаята — обяви тя. — Просто не мога да ви разбера — магически коне, огнени мечове… Лигавите се като някакви дойки.
— Магическият меч е важен — обясни Маграт. — Човек трябва да притежава меч. Можем да му измайсторим — добави с копнеж в гласа тя. — От стомана, закалена с небесен огън. Имам си за — писано заклинанието. Взимаш малко стомана, закалена с небесен огън — неуверено започна тя, — и след това правиш меч от нея.
— Нищо общо не искам да си имам с това — отсече Баба. — Човек може да чака с дни да падне светкавица, а накрая, когато удари, ти откъсва ръката като едното нищо.
— И рождено петно с форма на ягодка — продължи Леля Ог, която дори не забеляза прекъсването.
Двете я изгледаха очаквателно.
— Рождено петно с форма на ягодка — повтори тя. — Всеки принц, който идва да предяви правата си върху кралството, трябва да го има. Всички го знаят. Естествено, не знам откъде разбират, че е именно ягодка.
— Не мога да трая ягоди — процеди Баба, докато изучаваше отново кристала.
В напуканите му глъбини, вмирисани на ланшни раци, Томджон целуна родителите си за сбогом, ръкува се или прегърна останалата част от трупата и се покатери на предната кола.
Трябва да е проработило, каза сама на себе си Баба. Иначе нямаше да се запъти насам, нали? А тия, другите, сигурно са храбрата му дружина от верни другари. Това си е в крайна сметка въпрос на здрав разум. Никой не тръгва сам на петстотин мили път през опасна местност, всичко може да му се случи. Предполагам, че оръжията и доспехите им са в каруците.