Маграт залости портата, хлопна кепенците и положи внимателно зеленото стъклено кълбо на кухненската маса.
След това се съсредоточи…
Шутът дремеше под брезента на някакъв речен шлеп, който пътуваше нагоре по Анкх с постоянните две мили в час. Не беше кой знае колко вълнуващ метод за придвижване, обаче човек обикновено стигаше, закъдето се беше отправил.
Шлепът изглеждаше достатъчно устойчив, но въпреки това Шутът се мяташе и въртеше насън.
Маграт се чудеше какво ли е цял живот човек да прави нещо, което не желае. Също като да е умрял, реши тя, само че още по-лошо, защото е жив и страда.
Тя смяташе, че Шутът е слаб, заблуден и че отчаяно се нуждае от подкрепа. А ето че сега копнееше да дочака завръщането му, само и само да може никога да не го вижда повече.
Лятото беше дълго и горещо.
Трупата не се беше разбързала. Доста път лежеше между Анкх-Морпорк и планините Овнерог. Дори Хуел трябваше да се съгласи, че им беше много забавно. А джуджетата като цяло не се чувстват на ти с това понятие.
„Както ви се иска“ се приемаше изключително добре. Тя винаги се приемаше. Младоците надминаха себе си. Забравяха си репликите, въртяха си шеги. В Сто Лат изиграха цялото трето действие на „Гретелина и Мелиас“ на фона на декора от „Магическите войни“, но май никой не забеляза, че най-известната любовна сцена в историята бе представена на фона на приливна вълна, помитаща континента. Това стана, защото Томджон изпълняваше Гретелина. Ефектът от неговото появяване бе тъй объркващо вцепеняващ, че Хуел го накара да играе друга роля на следващата сцена, стига това определение да е подходящо за наета за един ден плевня. Въпреки това той продължаваше да приковава вниманието на зрителите, макар Гретелина да се играеше от младия Уимслоу, който леко простееше и честичко се запъваше, но пък пъпките по лицето му вероятно скоро щяха да изчезнат.
На следващия ден в някакво безименно селце насред безбрежно море от зелки Хуел накара Томджон да изиграе Стария Мъскин в „Както ви се иска“ — роля, в която Витолър винаги беше блестящ. Никой под четиридесетте не би могъл да я изиграе добре, ако не иска Стария Мъскин да ходи с напъхана възглавница под жакета и с изрисувани бръчки.
Хуел не се смяташе за стар. Баща му все още копаеше по три тона руда на ден, а беше над двестагодишен.
Е, сега се почувства старец. Видя как Томджон излиза с куцукане от сцената, и за секунда почувства какво е да бъдеш дебел старец, маринован във вино. Той продължава да води старите си войни, за които никой повече не го е грижа, увиснал над пропастта между средната възраст и старостта, ужасен да направи следващата крачка. Увиснал, но само на една ръка, защото с другата показва среден пръст на смъртта. Разбира се, знаеше всичко това, докато беше писал текста. Но не го разбираше.
Същата тази магия за съжаление не се беше вселила в новата пиеса. Бяха я пробвали няколко пъти просто за да видят как ще върви. Публиката гледаше внимателно, след което се разотиваше по домовете си. Даже не се главоболяха да мятат предмети. Не че беше чак толкова лоша. Просто не беше нищо особено.
Но нали включи вътре всички необходими съставки? Традицията беше пълна със зли властници, които са си получили заслуженото. Вещиците винаги се харесваха. Появата на Смърт беше особено успешна, с някои много добри реплики. Като се омеша всичкото това заедно… явно нещата се неутрализираха взаимно и се превръщаха с еднообразна баналност в запълване на сценичното време.
Късно нощем, когато актьорите спяха, Хуел ставаше и трескаво пишеше. Преместваше сцените, орязваше репликите, добавяше нови реплики, постави клоун, включи още един двубой и нагласи специалните ефекти. Пиесата се превръщаше в огромно грандиозно платно, което отблизо предизвикваше взрив от впечатления, но от разстояние приличаше просто на размазани петна.
Когато го връхлетеше по-мощен порой вдъхновение, той дори се опитваше да смени стила си. Ранобудниците редовно намираха сутрин смачканите неуспешни експерименти да красят тревата край колите като някакви изключително начетени гъби.
Томджон си запази един от най-странните:
ПЪРВА ВЕЩИЦА: Той закъснява.
(Пауза)
ВТОРА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде.
(Пауза)
ТРЕТА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде, но не идва. Туй е последният ми тритон. За него го пазех. А той не дойде.
(Пауза)
— Струва ми се — посъветва го по-късно Томджон, — че трябва малко да поуспокоиш топката. Вече свърши всичко, което ти поискаха. Никой не е казвал, че трябва да става шедьовър.