— Само ако можех! Само ако можех да я направя както трябва.
— Абсолютно ли си сигурен за призрака? — попита Томджон. От начина, по който подхвърли репликата, стана ясно, че той не беше.
— Нищо му няма на призрака ми — озъби се Хуел. — Сцената с призрака е най-доброто, което съм писал някога.
— Просто се чудех дали точно в тази пиеса трябва да го мушнеш.
— Призракът остава. Хайде вече да вървим, момче.
Два дена по-късно, когато синьобялата стена на планините Овнерог започна да преобладава в пейзажа над хоризонта по посока на Ръба, трупата беше нападната. Не беше нещо особено драматично — тъкмо бяха избутали колите през някакъв брод и си отдъхваха в сянката на малка горичка, когато от нея цъфнаха обирджии.
Хуел плъзна поглед по дължината на половин дузина лекьосани ръждиви остриета. Собствениците им като че не бяха уверени какво да правят оттук нататък.
— Фактурата остана някъде при мен… — започна той.
Томджон го сбута.
— Тия май не са членове на Гилдията — изсъска му. — По-скоро са на свободна практика.
Добре би било да споменем, че водачът на бандитите беше чернобрад наперен грубиян с червена кърпа на главата, златна обица и чене, с което да се остърже тиган. Всъщност дори е задължително да го споменем. Така си и беше. Хуел реши, че дървеният крак е чисто преиграване, но човекът явно се беше вживял в ролята.
— Айде сега — каза главатарят на бандитите. — Да видим какво сме си хванали ние тука и дали има пари?
— Ние сме актьори — отговори Томджон.
— Това отговаря и на двата въпроса — обясни Хуел.
— И никой да не ми се прави на много отворен — заплаши бандитът. — Живял съм в града и мога да позная, когато някой вземе да ми хитрее. И… — той се извърна наполовина към своите хора и вдигна вежда в знак, че следващата му забележка ще бъде остроумна — …ако не внимавате, аз ще направя някои остри забележки.
Зад гърба му се възцари мъртва тишина, докато той не направи нетърпеливо движение с меча си.
— Хубаво — продължи на фона на нестроен хор от неуверен смях. — Значи сега ще вземем каквито излишни пари имате, ценности, храна и някои по-хубави дрехи.
— Мога ли да кажа нещо? — попита Томджон.
Трупата се отдръпна от него. Хуел наведе глава и се усмихна.
— За милост ли смяташ да ме молиш? — поинтересува се бандитът.
— Точно така.
Хуел напъха ръце дълбоко в джобовете си и зарея поглед в небето, като лекичко си подсвиркваше и полагаше усилия да не се разхили истерично. Усещаше, че останалите актьори също наблюдават Томджон с очакване.
Май ще им изрецитира монолога за милостта от „Тролска приказка“, помисли си той…
— Бих искал просто да отбележа, че… — започна Томджон, стойката му се промени внезапно, гласът му стана по-дълбок, повдигна драматично дясна ръка:
„Цената на човека не мери с хвърчащите от меча му искри… И стойността му ти недей пресмята е глада за плячка, тлеещ във душата…“
Ще стане същото както с оня човек в Сто Лат, който се опита да ни окраде. Какво ли ще правим, ако се помъчат да ни дадат мечовете си? Пък и е толкова конфузно, като се разридаят.
Точно в този момент светът придоби зеленикав нюанс и му се стори, че на границата на възприятията си чува някакви далечни, призрачни гласове.
— Там има мъже с мечове, Бабо!
— „…раздират с бляскави остриета красотата на света…“ — рецитираше Томджон.
Гласовете на ръба на въображаемото казаха:
— Моят крал не може да се моли на никого за нищо. Подай ми каната за мляко, Маграт.
— „…сърцето състрадателно, целувката…“
— Ама тя ми е подарък от леля ми.
— „…перлата на перлите, корона на короните.“
Настъпи тишина. Един или двама от бандитите тихичко хлипаха в шепи. Главатарят попита:
— Това ли беше всичко?
За пръв път в живота си Томджон изглеждаше стъписан.
— Ами-и, да — отговори. — Хм. Искате ли да го повторя?
— Добра реч — съгласи се бандитът. — Но не виждам какво общо има с мене. Аз съм практичен човек. Предайте всички ценности.
Мечът му се приближи до гърлото на Томджон.
— А вие, останалите, не стойте като идиоти — додаде той. — Действайте. Или момчето ще си го отнесе.
Уимслоу чиракът плахо вдигна ръка.
— Какво? — сопна се бандитът.
— А-а в-вие с-сигурен ли с-сте, че слушахте в-внимателно, г-господине?
— Няма да повтарям повече! Или чувам звън на монети, или вие ще чуете как му прерязвам гърлото.
Но в действителност всички чуха свистящ звук във въздуха и трошене на кана за мляко, заледена от бързата смяна на височината, която се стовари от небесата право върху островърхия шлем на главатаря.