Останалите бандити хвърлиха един поглед на резултата и офейкаха.
Актьорите се загледаха в проснатия бандит. Хуел подритна с крак буца замръзнало мляко.
— Тъй, тъй — каза немощно той.
— Даже не ми обърна внимание! — прошепна Томджон.
— Роден критик — съгласи се джуджето.
Каничката беше синьо-бяла. Интересно как дребните детайли изпъкват с времето. Личеше, че е била чупена на няколко пъти, защото парченцата бяха залепени много внимателно на местата им. Някой беше обичал истински тази каничка.
— Имахме си работа явно — опита се да внесе някаква логика в събитията Хуел — със случаен тайфун. Очевидно.
— Ама от небето не падат просто така кани с мляко — заяви Томджон, като демонстрира завидната човешка дарба да отрича очевидното.
— За кани не съм чувал. Знам за риба, жаби и камъни — съгласи се Хуел. — Никой не е забранил порцелана. — Той започна да се съвзема. — Това явно е някакъв необичаен феномен. Случват се непрестанно в тая част на света, нищо странно няма.
Качиха се обратно по колите и тръгнаха в необичайна тишина. Младият Уимслоу събра всички парченца от каничката, които намери, прибра ги в коша с реквизита и прекара останалата част от деня, вторачен в небето с надеждата, че може да падне и захарницата.
Колите тежко се клатушкаха по прашните склонове на планините Овнерог, подобни на дребни мушици в замъгленото кристално кълбо.
— Добре ли са? — попита Маграт.
— Мотаят се насам-натам — отговори Баба. — Може да са добри в театъра, но има какво още да понаучат за пътуването.
— Хубава каничка беше — въздъхна Маграт. — Вече не се намират такива. Имам предвид, че ако ми беше казала какво си си наумила, щях да ти дам ютията.
— Човек не живее само заради каната си за мляко.
— Имаше си пръстенче от маргаритки отгоре на гърлото.
Баба не й обърна внимание.
— Струва ми се, че е време да поогледаме тоя нов крал. Отблизо. — И се изхили зловещо.
— Защо се хилиш така зловещо, Бабо? — попита мрачно Маграт.
— Не се хиля зловещо, ами… — Баба потърси подходяща дума — …ами се кикотя.
— Мога да се обзаложа, че Черната Алис се е хилела зловещо.
— Трябва да внимаваш, за да не свършиш и ти като нея — прибави и Леля от креслото си край камината. — Накрая малко нещо се побърка, знаеш. С отровните ябълки и тям подобни.
— Само дето съм се изкикотила малко по… по-грубичко — подсмръкна Баба. Усещаше, че започва да се отбранява без нужда. — Както и да е. В зловещия смях няма нищо нередно. Стига да е в определени граници.
— Мисля — каза Томджон, — че се изгубихме. — Хуел огледа изпечената червеникава пустош, която се простираше от тях чак до острите зъбери на планините Овнерог. Дори и в средата на лятото те бяха покрити с преспи сняг. Това беше пейзаж на описуемата красота.
Пчелите бяха много заети или поне се стремяха да изглеждат и звучат, сякаш са затрупани с работа, докато се суетяха из бабината душица встрани от коловозите. Облачни сенки пробягваха над алпийските ливади. Възцарила се беше онази огромна, празна тишина, създавана от природа, която не само че няма никакви хора около себе си, но и няма нужда от тях.
Или от пътни знаци.
— Ние се загубихме още преди десет мили — отбеляза Хуел. — Трябва да измислим нова дума за това, дето сме сега.
— Ама ти нали беше казал, че планините са надупчени като пчелна пита от мините на джуджетата — обади се Томджон. — И едно джудже може всякога да се ориентира из планините.
— Под земята, казах. Всичко опира до пластовете и скалните образувания. Не на повърхността. Пейзажът ми пречи.
— Можем да ти изкопаем дупка — предложи Томджон.
Но денят беше прекрасен, а пътят се виеше под групички дървета, бучиниш и борове, предвестници на гората, и беше приятно просто да отпуснат мулетата сами да избират къде да вървят. Хуел чувстваше, че всеки път би трябвало да води донякъде.
Тази географска илюзия е довела до смъртта на много хора. Пътищата не водят задължително донякъде, те просто трябва да започват отнякъде.
— Загубихме се, значи? — повтори след известно време Томджон.
— Със сигурност не сме.
— Къде сме тогава?
— В планините. Съвсем очевидни са на всеки атлас.
— Трябва да спрем и да попитаме някого.
Хуел огледа внимателно ширналата се пред тях местност. Самотен бекас изкряка наблизо, а може и да беше язовец — на него селскостопанските понятия му бяха малко нещо мъгляви, най-малкото тези, които се намираха над най-горния варовиков пласт. На мили наоколо нямаше живо човешко същество.