— Кого имаш предвид? — саркастично попита той.
— Оная старица със смешната шапка — отговори Томджон и посочи: — Наблюдавам я от известно време. Непрекъснато се крие в храстите, когато предполага, че гледам в нейната посока.
Хуел се извърна, за да погледне къпиновия храст, който се поклащаше.
— Добра стига, стара майко — викна той.
От храста цъфна възмутена физиономия.
— Чия майка? — попита тя.
Хуел се поколеба.
— Така се казва, госпожо… добра жено…
— Госпожица — сопна се Баба Вихронрав. — И освен това аз съм просто една старица, дето събира дръвца — отбранително добави тя. — След това прочисти гърло: — Милостиви боже. Истински ме подплашихте, млади ми господарю. Бедното ми старо сърце.
В колите настъпи гробна тишина. След което Томджон се осмели:
— Моля?
— Какво? — попита Баба.
— Какво за вашето старо сърце?
— Какво за моето старо сърце? — не разбра Баба.
Тя не беше свикнала да се преструва на бедна старица и репертоарът й в тази сфера беше изключително ограничен. Но е въпрос на традиция младите наследници на короната, тръгнали да преследват съдбата си, да бъдат упътвани от излезли за дърва старици. А коя беше тя, та да се противи на традицията?
— Току-що го споменахте — обясни Хуел.
— Да де, то е без значение. Милостиви боже. Предполагам, че търсите Ланкър? — попита сприхаво Баба, нетърпелива да си дойдат на думата.
— Ами да — отговори Томджон. — Вече цял ден.
— Отишли сте много надалеч — обясни Баба. — Върнете се около две мили назад и хванете дясната пътека, дето минава покрай боровете.
Уимслоу дръпна Томджон за ризата.
— К-когато с-срещнеш з-загадъчна възрастна дама на пътя, трябва да й предложиш да с-сподели обяда ти. Или да я п-пренесеш през реката.
— Така ли?
— Носи ужас-сно лош к-късмет, ако не го с-сториш.
Томджон се усмихна учтиво на Баба.
— Бихте ли приела покана за обяд, добра ми май… стара же… госпожо?
Баба го изгледа със съмнение.
— Какво има за ядене?
— Осолено свинско.
Тя поклати глава.
— Не, но благодаря въпреки всичко — произнесе снизходително. — От свинското получавам газове.
Тя се обърна на токове и отцепи през храстите.
— Можем да ви пренесем през някоя река, ако желаете — викна след нея Томджон.
— Каква река, бе? — сръга го Хуел. — Ние сме насред пустошта тука, на мили наоколо няма никаква река.
— Т-трябва да ги п-привлечеш на своя страна — намеси се Уилмслоу. — И те след т-това ти п-помагат.
— Що не я помолихме да ни поизчака, докато й потърсим река? — кисело се обади Хуел.
Този път намериха отбивката. Тя ги отведе в гора, насечена от пътеки като казармен плац, такава гора, в която човек усеща с тила си, че дърветата се извръщат след него, когато ги подминава, а небето е много високо и много далеч. Въпреки горещия ден във въздуха тук витаеше мрачен, все-проникващ хлад. Дънерите на дърветата се тълпяха толкова близо до пътеката, сякаш искаха да я заличат напълно.
Скоро отново се загубиха и решиха, че да се изгубиш на място, дето даже не знаеш къде се намираш, е далеч по-зле, отколкото да се изгубиш на откритото.
— Можеше да ни даде по-конкретни указания — започна да нервничи Хуел.
— Като „попитайте следващата бабичка“ ли? — отговори Томджон. — Я погледни натам.
Той се изправи на седалката.
— Добра стига, стара… добра ми… — пробва той.
Маграт отметна забрадката си.
— Аз съм само проста събирачка на дръвца — озъби им се тя и размаха една вейка във въздуха за доказателство. Няколко часа чакане, без да има с кого една дума да размени, освен с дърветата, не бяха допринесли никак за доброто й настроение.
Уимслоу сръга Томджон, който кимна и нагласи дълбокомислена усмивка на лицето си.
— Бихте ли желала да споделите обяда ни, стара… добра ми же… госпожице? — предложи той. — За съжаление обаче имаме само осолено свинско.
— Месото е изключително вредно за храносмилателната система — наставнически изрече Маграт. — Ако бихте могли да надникнете в дебелото си черво, бихте се ужасили.
— Със сигурност — отбеляза под нос Хуел.
— Известно ли ви е например, че всеки възрастен мъж носи в червата си до две кила несмляно червено месо през цялото време? — попита Маграт, чиито поучителни лекции върху здравословното хранене караха цели семейства да се крият в мазетата си, докато тя отмине. — А боровите ядки и слънчогледовото семе…
— Дали наоколо няма някоя река, която искате да пресечете? — отчаяно я прекъсна Томджон.