— Не се дръж като глупак — отвърна Маграт. — Аз съм само скромна събирачка на дръвца, милостиви боже, стоя си тука, събирам си по някоя клонка и понякога упътвам изгубени пътници за посоката към Ланкър.
— А — досети се Хуел. — Знаех си, че ще стигнем дотам.
— Оттук поемете по лявото разклонение, после завийте надясно след големия сцепен камък, няма как да го пропуснете.
— Чудесно — изръмжа Хуел. — Добре, няма да ви задържаме повече тогава. Сигурен съм, че имате още много дръвца за събиране и тъй нататък.
Той пришпори в тръс мулетата, като си мърмореше полугласно.
Когато час по-късно пътят закриволичи между морени с размерите на къща, Хуел отпусна внимателно юздите, облегна се и скръсти ръце на гърдите си. Томджон го изгледа.
— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита той.
— Чакам — мрачно отговори джуджето.
— Скоро ще мръкне.
— Няма да се задържим дълго — отвърна Хуел.
След малко Леля Ог се предаде и излезе иззад скалата.
— Имаме само осолено свинско, ясно ли е? — остро каза Хуел. — Или го взимаш, или го оставяш, окей? А сега — накъде се пада Ланкър?
— Продължавате все направо, при клисурата свивате наляво, след което хващате пътеката, дето извежда на моста, няма как да го пропуснете — бързо отговори Леля.
Хуел сграбчи поводите:
— Забрави за „милостиви боже“.
— Дяволите да го вземат! Съжалявам. Милостиви боже.
— И си стара събирачка на дръвца, нали тъй? — продължи Хуел.
— Уцели, момко — благодушно отвърна Леля. — Тъкмо смятах да го кажа всъщност.
Томджон сръга джуджето.
— Забрави за реката — прошепна. Хуел го изгледа.
— О, да — измърмори той, — и можеш да ни почакаш тука, докато огледаме за река.
— За да ви помогнем да я пресечете — прибави сдържано Томджон.
Леля Ог им се усмихна широко.
— Ама ние си имаме чудесен мост. Но не бих отказала да ме откарате дотам. Я се сместете малко.
Напук на ядосания Хуел, Леля Ог запретна поли, изкатери се на капрата, намести се между Томджон и джуджето и се завъртя като тирбушон, докато не зае половината седалка.
— Май споменахте нещо за осолено свинско? — попита тя. — Предполагам, че нямате горчица?
— Не — намусено отвърна Хуел.
— Не мога да търпя свинско без подправки — приказливо продължи Леля. — Но го подайте насам, тъй и тъй…
Уимслоу безмълвно й връчи кошницата, която съдържаше вечерята на трупата. Леля надигна капака и подложи на критична оценка съдържанието й.
— Това сирене вече е отишло. Трябва бързо да се изяде. Какво има в кожения мях?
— Бира — отговори Томджон, частица от секундата преди Хуел да съобрази да каже „Вода“.
— Поизветряла е — обяви след малко Леля. Порови из престилката си и измъкна кесия за тютюн. — Някой да има огънче?
Няколко актьори едновременно предложиха кибрит.
— Хубаво — отбеляза тя. — А сега — на някого да му е останал тютюн?
Половин час по-късно колите изтрополиха по моста за Ланкър, минаха покрай малкото селскостопански земи и през гората, която съставляваше по-голямата част от кралството.
— Това ли е? — попита Томджон.
— Е, не цялото — отговори Леля, която беше очаквала по-голям ентусиазъм. — Има още доста оттатък планините. Но тука е равнинната част.
— Ти на това равнина ли му викаш?
— Равничко е — настоя Леля. — Но пък въздухът е добър. Замъкът е ей там, предлага несравними гледки към околните земи.
— Искаш да кажеш, към гората.
— Ще ви хареса тука — окуражително каза Леля.
— Доста е малко.
Леля обмисли това изявление. Тя бе прекарала, кажи-речи, целия си живот в Ланкър и кралството винаги й се виждаше точно по мярка.
— Като бижу е. Удобно се стига навсякъде.
— Навсякъде къде?
Леля се предаде:
— Навсякъде наблизичко.
Хуел си замълча. Въздухът наистина беше добър, свличаше се направо от непревземаемите склонове на планините Овнерог подобно отвара за прочистване на синусите, подправена с лекия терпентинов аромат на високопланинските гори. Те пресякоха портите, за да влязат в нещо, което вероятно по тези места минаваше за град. Като космополити, в каквито се бяха превърнали, предположиха, че долу в равнините биха го нарекли просто открито място.
— Там има някаква странноприемница — със съмнение в гласа изрече Томджон.
Хуел проследи погледа му.
— Да — отговори след малко той. — Да, вероятно има.
— Къде ли ще играем?
— Нямам си представа. Може би просто трябва да изпратим някого в замъка да предупреди, че сме пристигнали. — Хуел се почеса по брадичката. — Шутът каза, че кралят или който е там вероятно ще иска да види текста на пиесата.