Томджон огледа град Ланкър. Всичко изглеждаше съвсем миролюбиво. Не приличаше на място, където гонеха актьорите на свечеряване. Явно имаха нужда от всяка жива душа.
— Това е столицата на кралството — обясни Леля Ог. — Улиците са добре поддържани, както ще забележите.
— Улици ли? — удиви се Томджон.
— Улицата — поправи се Леля. — Къщите са също така добре поддържани, само на един хвърлей от реката.
— Хвърлей?
— Добре де, като пуснеш нещо през прозореца, пада направо в нея — отстъпи Леля. — Клозетите обаче са чисти, вижте, а има и обширни…
— Госпожо, ние сме дошли да забавляваме града ви, не да го купуваме — прекъсна я Хуел.
Леля Ог хвърли едно око настрани към Томджон.
— Просто исках да ви покажа колко привлекателно кътче е.
— Гражданската ви гордост ви прави чест — продължи Хуел. — А сега, ако обичате, слезте от колата ни. Сигурен съм, че имате още доста дърва за събиране. Милостиви боже.
— Задължена съм ви за закусчицата — каза Леля, като скокна на земята.
— Храната ни — поправи я Хуел.
Томджон го смушка:
— Бъди по-деликатен. Че никога не знае човек. — Обърна се отново към Леля: — Много сме ви признателни, добра ми… а, тя си е отишла.
— Дошли са, за да дават представление — изсумтя Леля.
Баба Вихронрав продължи да люпи боб на слънце. Леля се нервира.
— Е? Няма ли да кажеш нещо? Аз разузнавах. Събирах информация. Не седях само да правя чорба…
— Задушено.
— Много важно.
— Какво представление?
— Не казаха. Май нещо за дука, струва ми се.
— На него пък за какво му е театър?
— И това не казаха.
— Може би е някакъв номер, за да се промъкнат в замъка — обясни Баба с разбиране. — Много хитра идея. Видя ли какво имат в колите?
— Кутии, вързопи, такива неща.
— Явно са пълни с оръжие и доспехи, разчитай на туй.
Леля Ог я изгледа със съмнение.
— Не ми приличаха изобщо на войници. Бяха прекалено млади и мърляви.
— Умно. Предполагам, че по средата на представлението кралят ще прогласи рожденото си право — там, където всички могат да го видят. Добър план.
— Има и още нещо — каза Леля, като си взе бобена шушулка и я задъвка. — Мястото не му хареса твърде.
— Разбира се, че ще му хареса. То си му е в кръвта.
— Доведох ги по пътя с красивите гледки. Като че не бяха особено омаяни.
Баба се поколеба.
— Вероятно те е заподозрял — заключи тя. — Може би просто е бил прекалено изтощен, за да приказва.
Тя остави купата с боба и замислено се загледа към дърветата.
— Кой от семейството ти работи още в замъка? — попита след малко.
— Шърл и Даф помагат в кухнята, откак готвачът изгуби разсъдъка си.
— Добре. Ще поговоря с Маграт. Смятам, че трябва да отидем на театър.
— Перфектно — обяви дукът.
— Благодаря — отвърна Хуел.
— Съвсем точно си предал ужасната случка — продължи дукът. — Сякаш си бил там. Ха. Ха.
— Не си бил, нали? — лейди Фелмет се наведе напред и фиксира с поглед джуджето.
— Осланях се единствено на въображението си — бързо отговори Хуел. Дукесата го изгледа, сякаш подсказваше, че въображението му има късмет, дето няма да го отведат във вътрешния двор и да го разпънат на вериги между четири коня.
— Съвсем точно — обади се дукът, докато прелистваше страниците с една ръка. — Всичко е точно, точно, точно както си беше.
— Както ще бъде занапред — натърти дукесата. Дукът отгърна следваща страница.
— И ти си вътре — възкликна той. — Удивително. Всичко е дума по дума както трябва да се помни. Виждам, че си включил и Смърт.
— Популярен образ — обясни Хуел. — Хората го очакват.
— Кога най-скоро можете да я изиграете?
— Да я поставим — поправи го Хуел и добави: — Вече сме я репетирали. Когато пожелаете.
И продължи наум: „След туй ще се махнем оттук, по-далеч от очите ти, дето са като две сурови яйца, и от тая женска планина в червената рокля, и от тоя замък, който явно привлича като магнит ветровете. Със сигурност няма да е от добрите ми пиеси, в това поне съм уверен.“
— Колко казахме, че ще ви платим? — поинтересува се дукесата.
— Споменахте, струва ми се, още сто сребърника — отговори Хуел.
— Заслужава си всяко пени — обяви дукът.
Хуел напусна бързешком, преди дукесата да започне да се пазари. Но чувстваше, че с удоволствие би платил някоя пара, за да се разкара по-надалеч от това място. „Бижу, значи — помисли си той. — Господи, как някой може да харесва подобно кралство?“
Шутът чакаше на полянката при езерцето. Огледа небето с копнеж и се зачуди къде ли е Маграт сега. Това беше тяхното място, както го беше нарекла Маграт. Фактът, че в момента го споделяше и с няколко дузини крави, сякаш нямаше значение.