Тя се появи в зелена рокля и мрачно настроение.
— Каква е тая работа с новата пиеса? — попита.
Шутът се отпусна тежко върху един върбов дънер.
— Не се ли радваш да ме видиш? — попита той.
— Ами да. Разбира се. Сега ми разкажи за пиесата…
— Моят господар искаше нещо, което да убеди народа, че той е законният крал. Най-вече себе си да убеди, струва ми се.
— За това ли те прати до града?
— Да. — Отвратително!
Шутът меко отвърна:
— Ти подхода на дукесата ли предпочиташ? На нея й се струва, че най-добре би било да избият всички. Много е добра в тия работи. Значи ще има битки и всякакви подобни работи. Много хора биха загинали. Този начин май е по-лесният.
— Ох, ама къде ти е духът, човече?
— Моля?
— Не ти ли се иска да загинеш достойно за правата кауза?
— Повече бих предпочел да живея кротко за нея. На вас, вещиците, ви е лесно, можете да правите каквото си пожелаете, аз обаче си имам ограничения.
Маграт приседна до него. „Разбери всичко за пиесата — беше поръчала Баба. — Иди и приказвай с твоето звънливо приятелче.“ Тя й възрази: „Той е изключително лоялен. Може нищо да не ми каже.“ Но Баба й отговори: „Нямаме време за половинчати мерки. Ако се наложи, дори го прелъсти.“
— Кога, значи, ще се играе тая пиеса? — попита, като се премести по-наблизо.
— Божке, май не ми е позволено да ти казвам — отговори Шутът. — Дукът ми нареди — не споменавай пред вещиците, че ще бъде утре вечерта.
— Не ми казвай тогава — съгласи се Маграт.
— В осем часа.
— Разбирам.
— Но преди това ще има сбирка за по чаша шери, в седем и половина.
— Предполагам, че не бива да ми казваш и кои ще бъдат гостите.
— Така е. Градските първенци на Ланкър. Сама разбираш, че не ти ги говоря тия работи.
— Естествено — съгласи се Маграт.
— Но ми се струва, че имаш право да знаеш какво не ти е било казано.
— Логично. Онази малка вратичка от задната страна на стената, дето води към кухните, още ли я има?
— Оная, дето никой не я охранява ли?
— Да.
— О, да, и в последно време дори никой не минава покрай нея.
— Как мислиш, дали някой ще я пази утре към осем?
— Е, аз мога да се завъртя натам.
— Чудесно.
Шутът отблъсна влажния нос на любознателна крава.
— Дукът ще ви очаква — додаде той.
— Ти не каза ли, че не трябвало да научаваме?
— Той ми нареди да не ви казвам. Но добави още: „Така и така ще научат, надявам се да дойдат.“ Странно наистина. Май беше в изключително добро настроение, като го казваше. Хм. Мога ли да те видя след представлението?
— Само това ли ти каза?
— О, имаше нещо за това, как щял да им покаже на вещиците къде им е мястото. Не го разбрах. Ужасно бих искал да се видим след представлението. Донесох ти…
— Имам да си мия косата — разсеяно отговори Маграт. — Извини ме, но трябва да вървя.
— Добре, но аз ти донесох подар… — със слаб глас произнесе Шутът, загледан в отдалечаващия се силует.
Въздъхна, когато тя се скри зад дърветата, и сведе поглед към огърлицата, която стегнато бе усукал около нервните си пръсти. Струваше му се ужасна безвкусица, но беше точно от нещата, на които тя се радваше — цялата на сребърни черепчета. Струвала му беше доста скъпо.
Някаква крава, подведена от рогата на гуглата, завря език в ухото му.
Истина е, горчиво си помисли Шутът. Вещиците причиняват неприятни неща на хората от време на време.
На следващата вечер вещиците с явно нежелание се отправиха по заобиколния път към замъка.
— Той иска да бъдем там, пък аз не ща да ходя — заяви Баба. — Наумил си е нещо. Прилага главознание върху нас.
— Назрява нещо — съгласи се Маграт. — Миналата нощ е изпратил мъжете си да подпалят три къщи в село. Винаги така прави, когато е в добро настроение. Новият му сержант е голям бързак с кибрита.
— Нашта Даф каза, че ония актьори репетирали цялата сутрин — включи се и Леля Ог. Тя мъкнеше торба орехи и кожен мях, от който се разнасяше наситен остър аромат. — Само викали и се колели, а след това умували кой го е направил, и имало дълги парчета, дето човекът излиза на сцената и си говори сам на себе си на висок глас.
— Актьори — смразяващо процеди Баба. — Светът като че си няма достатъчно история, та са тръгнали да измислят още.
— Много високо викали — продължи Леля. — Няма да можем да си чуем приказката.
Тя все още носеше със себе си, натикано дълбоко в джоба на престилката, парчето обитаван ланкърски камък. Щеше да вмъкне краля безплатно на представлението.
Баба кимна. Ще си струва, помисли си. И най-малка представа си нямаше какво си е наумил Томджон, но вроденото й чувство за драматичност я убеждаваше, че момчето се е заело с нещо важно. Чудеше се дали ще скокне от сцената и ще заколи дука и установи, че дяволски се надява да го стори.