— …отмъквала съм много бебета… — подсказа и се върна на бегом.
— Е, ами тогава просто намери някоя друга — разсеяно рече той. — Виж в коша с реквизита. Щом ще си Злият Крал, трябва да имаш корона. Хайде, действай, момко, само след минути ти идва редът.
Импровизирай.
Томджон се върна при реквизита. Беше израснал сред корони, сред огромни златни корони, изработени от дърво и тенекия, обковани с най-изящни стъкълца. Вместо биберон беше засукал Шапката на Властта. Но повечето останаха в „Дискъ“. Той измъкваше сгъваеми кинжали, черепи и вази, трупани с годините, и най-отдолу, на самото дъно, пръстите му се сключиха около нещо тънко с формата на корона, която никой не бе пожелал, защото не изглеждаше ни най-малко царствена.
Бихме искали да кажем, че тя се нажежи в дланта му. Може и тъй да беше.
Баба седеше неподвижна като статуя и почти толкова изстинала. Ужасът на осъзнаването се разстилаше над нея.
— Това сме ние — отбеляза тя. — Около тъпото котле. Това трябва да ни представя нас, Гита.
Леля Ог се спря с орех на половината път към устата. Заслуша се в думите.
— Никога не съм потапяла никакви кораби! — възкликна тя. — Те току-що казаха, че сме удавяли хора! Никога не съм вършила подобни неща!
Горе, на кулата, Маграт сръга Шута в ребрата.
— Аз въобще не изглеждам така. Нали не изглеждам така?
— В никакъв случай — отвърна Шутът.
— И каква коса само!
Шутът надзърна иззад аркадите като усърден водоливник.
— Прилича ми на сламена — обясни той. — И не е особено чиста.
Шутът се поколеба, като драскаше с нокът лишеите по каменния зид от неудобство. Преди да си тръгне от града, попита Хуел за няколко подходящи думи, които да се кажат на девойка, и ги наизусти по пътя към дома. Сега или никога.
— Бих искал да знаеш, че мога да те сравня само със слънчев Летен ден. Защото — ами-и 12 юни беше доста приятен и… О, пак изчезна…
Крал Верънс сграбчи края на седалката. Пръстите му преминаха през дървото. Томджон тържествено се бе появил на сцената.
— Това той ли е? Това ли е синът ми?
Нестрошеният орех изпадна от пръстите на Леля и се изтърколи на земята. Тя кимна.
Верънс извърна измъчено, прозрачно лице към нея.
— Но какво прави той? Какви ги говори?
Леля поклати глава. Кралят слушаше с отворена уста Томджон, който с накуцване стигна до центъра на сцената и започна основния си монолог.
— Струва ми се, че изобразява тебе — с далечен глас каза Леля.
— Но аз никога не съм куцал така! Защо има гърбица? Какво му е на крака? — Той се заслуша отново и добави с потресен тон: — И със сигурност никога не съм правил така! Или пък така. Защо разправя, че съм вършил подобни работи?
Той хвърли на Леля продължителен, изпълнен с молба поглед. Тя вдигна рамене.
Кралят се пресегна нагоре, свали призрачната си корона и я разгледа.
— Но това на главата му е моята корона! Виж, същата е! А разправя, че съм извършил всичките тия… — Той млъкна за минута, за да изслуша поредния куплет, и добави: — Добре. Това може и да съм го правил. Подпалил съм някоя и друга колиба, вярно. Но всеки го прави. Поощрява строителната индустрия.
Той върна призрачната корона на главата си.
— Защо говори всичките тия небивалици за мене? — умолително запита той.
— Изкуство е това — отговори Леля. — То, кажи го де, е огледалото на живота.
Баба се извърна внимателно и огледа публиката. Те се взираха с възхитени лица в изпълнителите. Думите се изливаха върху тях в бездиханния въздух. Всичко беше реално. Беше дори по-реално от самата реалност. Това си беше история. Може и да не беше истина, но какво значение имаше.
Баба никога не бе имала особено време за думите. Те бяха тъй нематериални. Сега й се искаше да беше отделила време. Думите наистина бяха нематериални. Бяха меки като водата, но бяха и мощни като нея и сега заливаха публиката, подронваха бентовете на истинността и отмиваха миналото.
Това там сме ние. Всеки ни познава и знае кои сме в действителност, но ще се запомни ставащото на сцената — три дърдорещи дърти вещици с островърхи шапки. Всичко, което сме направили, всичко, което сме били, няма да съществува повече.
Тя се загледа в призрака на краля. Е, не беше по-лош от който и да е друг владетел. Може и да е опожарявал по някоя и друга колиба от време на време, някак си без да му пука много, но го е правил единствено когато е бил истински ядосан някому, пък и обикновено после я е възстановявал. Когато е наранявал света, раните са били лечими.
Който и да го беше писал тоя Театър, е разбирал как се използва магията. Дори и аз вярвам, че това се е случило, дето много добре зная, че няма капчица истина. Това е то Изкуството като Огледало на живота. Затова всичко се отразява точно наопаки.