— Ама аз огънах гръмотевицата, Хуел! Но тя направи само плинк-плинк!
Хуел остана неподвижен за момент, като броеше наум. Трупата го наблюдаваше, поразена от респект, но не и от гръм за съжаление.
Накрая вдигна юмруци към небесата и произнесе:
— Искам буря! Просто буря. Не ми е нужна дори много голяма буря. Каквато и да е буря искам. И държа да бъда абсолютно ЯСЕН! За днес ми СТИГА! Искам буря ВЕДНАГА!.
Копието светлина, с което небето му отвърна, превърна многоцветните сенки по стените на замъка в ослепително бяло и пепелно черно. Последва го тътнеща гръмотевица.
Тя представляваше най-силния звук, който Хуел беше чувал някога. Започна сякаш в черепната му кутия и си проби път навън.
Не заглъхна, а продължи да отеква и отеква от всеки камък на замъка. Посипа се вар. Отдалечена крепостна куличка се пречупи и с бавно движение, грациозна като балерина, се срути деликатно към гладната паст на ждрелото.
Когато всичко утихна, тишината, която остана да виси във въздуха, кънтеше като камбанен звън.
Хуел погледна към небето. Огромни черни облаци се бяха струпали над замъка и закриваха звездите.
Бурята се бе завърнала.
Прекара цяла вечност в усвояване на изкуството. С години се спотайваше из отдалечените долини. Репетираше пред глетчерите. Изучаваше великите бури на миналото. Ошлайфа техниката си до съвършенство. И сега, тази вечер, пред очите на тази очевидно затихнала в очакване публика тя щеше да им представи… Бурята.
Хуел се усмихна. Може би боговете все пак го слушаха в края на краищата. Дощя му се да беше помолил и за хубава машина за вятър.
Замаха истерично към Томджон.
— Хайде, почвай!
Момчето кимна и се впусна в централния си монолог.
— „И ето че господството ни днес е пълно…“
Малко зад него на сцената вещиците седяха прегърбени над котлето си.
— Направили са го от проста тенекия — изсъска Леля. — И е пълно с някаква гадост.
— А огънят е просто боядисана червена хартия — прошепна Маграт. — Оттам изглеждаше толкова истински, а тук — виж, мога да го бучна с пръст…
— Няма значение — спря ги Баба Вихронрав. — Просто изглеждайте заети и чакайте да ви дам знак.
Когато Злият Крал и Добрия Дук започнаха размяната на реплики, която трябваше да доведе до вълнуващата Сцена на дуела, те усетиха с неудобство, че зад гърбовете им се развива някаква напрегната дейност, съпроводена с изблици на кикот откъм публиката. След поредния абсолютно неуместен взрив от смях Томджон рискува да хвърли един поглед.
Едната от вещиците разглобяваше огъня им на парчета. Втората се опитваше да почисти котлето. Третата седеше със скръстени ръце и безстрастно наблюдаваше.
— „Земята съща плаче от тирана…“ — произнесе Уимслоу, след което улови изражението на Томджон и проследи погледа му. Гласът му потрепери и заглъхна.
— „И вика ме за мъст“ — притече му се на помощ Томджон.
— Н-но… — заекна Уилмслоу, като се опита тайно да посочи сцената с кинжала си.
— И след смъртта си не бих се появила някъде с котле като туй — обяви Леля Ог и шепотът й достигна до другия край на двора. — Трябват му поне два дни жулене с парцал и ведро пясък и туй то.
— „И вика ме за мъст“ — настойчиво изсъска Томджон. С периферното си зрение улови Хуел, застинал в състояние на сляпа ярост зад кулисите.
— Как ли го правят да примигва? — поинтересува се Маграт.
— Я по-тихо вие двете — сгълча ги Баба. — Смущавате хората. — Тя повдигна шапката си в посока на Уимслоу. — Продължавайте, млади момко. Не ни обръщайте внимание.
— К’во? — слиса се Уимслоу.
— А-ха, вика те за мъст, така ли? — отчаяно се обади Томджон. — И небесата също жадуват разплата вероятно?
Бурята им подаде реплика, като произведе мълния, която отнесе върха на друга кула…
Дукът се сви на мястото си с лице като панорама на ужаса. Насочи към сцената нещо, което някога беше пръст.
— Това са те — едва си пое дъх той. — Там са. Какво търсят в моята пиеса? Кой им е позволил да влизат в моята пиеса?
Дукесата, която не беше толкова склонна да задава риторични въпроси, повика с пръст най-близкия страж.
На сцената Томджон се потеше сам под тежестта на диалога. Уимслоу не беше на себе си. А ето че Гъмридж, който играеше Добрата Дукеса, с перука от най-фин лен, също беше загубил нишката.
— Аха, зъл крал ли ме нарече тъй тихо, че никой шепота ти не дочу — изграчи Томджон. — И стражата си призовал с таен някакъв сигнал, укрит от ушите и очите.
На сцената странично влетя един страж, загубил равновесие от тласъка на Хуел. Спря и се вторачи в Баба Вихронрав.