— Хуел пита какво по дяволите става? — прошепна той.
— Какво туй беше? — издекламира Томджон. — Не чух ли те да казваш: „Идвам, милейди“?
— Той каза да разкараш тия хора оттука!
Томджон излезе напред на сцената.
— Тий бълнуваш, човече. Виж как ловко отбягвам ленивото тий острие. Виж как отбягвам ленивото тий острие, казах. Острието тий, идиото. Държиш го в проклетата сий ръка, за бога!
Стражът го дари с отчаяна, замръзнала усмивка.
Томджон се поколеба. Тримата актьори около него гледаха немигащо във вещиците. Към него, с неизбежността на данъчна декларация, се приближаваше дуелът с мечове, по време на който очевидно щеше да му се наложи да парира собствените си атаки и да се промуши смъртоносно.
Извърна се към трите вещици. Челюстта му увисна.
И за пръв път през целия му живот феноменалната памет му изневери. Той не можеше да измисли нищо, което да изрече.
Баба Вихронрав се изправи. Приближи се до края на сцената. Публиката затаи дъх. Тя вдигна ръка.
— Призраците на ума и всичките чудовища да си отиват от света, денят на Истината да настъпи… — тя се поколеба — …та-та-та, та-та-та.
Томджон усети, че го обгръща хлад. Останалите също потрепериха.
От дълбините на празните им умове изплуваха слова, пурпурни от кръв и жажда за мъст, слова, които отекваха между стените на замъка, слова, запечатани в силиция, слова, които настояваха да бъдат изслушани, слова, които ги стиснаха така силно за гърлата, че опитаха ли се да не ги произнесат, щяха да си счупят челюстите.
— Сега боиш ли се от него? — произнесе Гъмридж. — Той е тъй просмукан с вино. Дръж кинжала, съпруже — стоиш на едно острие от кралската корона.
— Не смея — отвърна Уимслоу, като същевременно се опитваше да погледне удивено към устните си.
— Но кой би узнал? — Гъмридж размаха ръце към публиката. Никога досега не бе играл така убедително. — Виж, единствено безоката нощ навън е. Вземи сега кинжала, а утре ще вземеш кралството. Хайде, намушкай го, човече!
Ръката на Уимслоу потрепери.
— Взех го, жено — каза. — Кинжал ли е туй, що пред себе си виждам?
— Разбира се, че е проклетият кинжал. Хайде, действай! Слабите не заслужават пощада. Ще обявим, че е паднал по стъпалата.
— Но хората ще подозират!
— Нямаме ли тъмници? Нямаме ли вериги? Законът, съпруже, е у този, който държи ножа.
Уимслоу отдръпна ръката си.
— Не мога! Той винаги е бил самото милосърдие към мене!
— А ти бъди самата смърт за него…
Дейф дочуваше гласовете, които се донасяха откъм сцената. Нагласи маската, огледа смъртоносното си отражение в огледалото и обзет от сценична треска, се зачете в текста на пиесата.
— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни…
— КОГОТО.
— Благодаря — разсеяно отвърна момъкът. — Когото Ни Катинар…
— ЩЕ СПРЕ.
— …Ще Спре, Ни Резе Желязно. Дошъл Съм Да… да… да…
— Да събера в нощта на кралете.
Дейф въздъхна.
— Толкова по-добър си от мене — простена той. — Докарваш верния глас и помниш думите. — Той се обърна. — Само три реплики са и Хуел ще…ме… изкорми… жив.
Той се вцепени. Очите му се окръглиха и се превърнаха в две купички ужас, когато Смърт щракна пръсти пред лицето му.
— ЗАБРАВИ — заповяда той, обърна му гръб и закрачи безшумно към сцената.
Безокият му череп огледа редиците костюми и безпорядъка на гримьорната маса. Кухите му ноздри помирисаха обърканите аромати на нафталин, мазила и пот.
„Нещо друго има тук — помисли си той, — което принадлежи едва ли не на боговете. Човеците са създали свят вътре в света и той отразява истината горе-долу по същия начин, както капката вода отразява пейзажа. И все пак… и все пак… Вътре в този мъничък свят те са се погрижили да поставят всички ония неща, от които си мислех, че биха искали да избягат — омраза, страх, тирания и тъй нататък.“ Смърт беше обзет от любопитство. Човек смята, че иска да избяга от всичко това, а ето че във всяко изкуство, което създава, неизбежно го включва. Смърт беше очарован.
Той беше дошъл със съвсем конкретна и много деликатна задача. Имаше да прибере една душа. Нямаше време за безсмислици. Но какво е времето в края на краищата?
Краката му изиграха кратък неволен танц по каменните плочи на пода. Самичък сред сивкавите сенки, Смърт танцуваше степ.
— …ЗА СЛЕДВАЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ СИГУРНО ЩЕ
МИ УВЕСЯТ ЗВЕЗДА НА ВРАТАТА НА ГРИМЬОРНАТА…
Той се стегна, нагласи косата и безмълвно зачака да му подадат реплика.
Досега никога не беше пропускал.
Щеше да излезе и направо да ги усмърти.
— А ти бъди самата смърт за него. Сега!