Зениците му нямаше да са в състояние да се разширят още повече, но внезапно обзелият го ужас помогна. Наведе се и изведнъж различи лицето на мъртвец.
Младият Кал Луис го гледаше със замръзнало изражение на изненада. Гръклянът му беше прерязан като от хирург.
Гордън отстъпваше назад, докато не се натъкна на ствола на близкото дърво. С тревога се сети, че не бе взел със себе си нищо, нито дори ножа или торбата си. Някак си се бе оставил да бъде подведен от магическата представа за планината на Джордж Поътън. Сигурно това беше последната грешка в живота му.
Можеше да чуе шума от притока на Коквил. От другата страна се простираше вражеската територия. Но точно в момента те бяха тук, от отсамната страна.
„Нападателите не знаят, че съм тук“, сети се Гордън. Изглеждаше му малко вероятно, като се имаше предвид как се бе движил и сигурно си беше мърморил под носа. Вероятно в обръча им имаше пропуск.
Или са били твърде заети.
Гордън добре разбираше главните им задачи. Първо охраната, а после — внезапно нападение върху нищо неподозиращия лагер. Поътън не беше със своите момчета и старци, които спяха около огъня. Те изобщо не трябваше да напускат своята планина.
Гордън се сниши. Нападателите никога не биха могли да го открият тук, сред корените на дървото. Не и докато пази тишина. Когато започнеше клането и холнистите се впуснеха да събират трофеите си, той щеше да успее да изчезне безследно в гъстата гора.
Според думите на Дина имало два вида мъже, които заслужавали внимание… а тези между тях нямали значение. „Чудесно — помисли си той. — Нека съм един от тях. Но жив.“
Залегна, като се опитваше да остане колкото може по-безшумен.
Съвсем слабо в посока на лагера изпука клонка. Минута по-късно се обади „нощна птица“, малко по-надалеч. Нямаше нужда от превод.
Докато слушаше, Гордън откри, че всъщност може да проследи как смъртоносният обръч се затваря. Мястото, където се намираше, вече беше извън него.
„Тихо — каза си той. — Изчакай.“
Опита се да не си представя невидимите врагове, боядисаните им лица и усмивките в предвкусване на жертвите, докато вадеха смазаните си ножове.
„Не мисли за това!“ Стисна очи, като се опитваше да се съсредоточи върху туптенето на сърцето си и докосваше тънката верижка около врата си. Аби му я беше дала, заедно със свирката в Пайн Вю и оттогава не се бе разделял с нея.
„Точно така, мисли си за Аби.“ Опита се да си я представи, усмихната и нежна, но мислите продължаваха да се блъскат в главата му.
Преди да затворят капана холнистите сигурно щяха да поискат да са съвсем сигурни, че не са пропуснали някой пикет7. Ако не бяха видели сметката на другия часови — Филип Бокуто, — сигурно щяха да го направят съвсем скоро.
Стисна в юмрук подаръка от Аби. Верижката се опъна.
Бокуто… охраняващ командира си, дори когато той не искаше това… вършещ мръсната работа вместо Гордън под падащия сняг… служещ с цялото си сърце на един мит… мита за една нация, която беше мъртва и никога вече нямаше да възкръсне.
Бокуто…
За втори път Гордън се намери изправен на крака, без да разбере как се е случило. Сякаш беше страничен наблюдател, когато чу как острият писък на свирката на Аби разцепи нощта, последван от собствения му вик:
— Филип! Внимавай!
— Ай!… Ай!… Ай!… — отговори му ехото.
За секунда стана съвсем тихо, после шест бързи сухи изстрела разтърсиха въздуха и внезапно нощта се изпълни с крясъци.
Гордън примигна. Каквото и да беше направил, връщане назад нямаше. Трябваше да продължи.
— Влязоха право в капана! — изкрещя той с пълни сили. — Джордж каза, че ще ги пресрещне откъм реката! Фил, прикривай отдясно!
Ама че импровизация! Въпреки че думите му сигурно се бяха изгубили сред изстрелите и крясъците, те можеха да осуетят плановете на оцеленците. Гордън продължи да крещи и да надува свирката, опитвайки се да смути нападателите.
Мъжете крещяха и тъмни фигури се търкаляха по земята в отчаяна схватка. От лагера се издигнаха високи пламъци, хвърлящи сенките на биещите се хора върху дърветата.
Ако битката продължеше повече от две минути, щеше да означава, че има някакъв шанс. Крещеше, сякаш се обръщаше към цяла армия:
— Не оставяйте копелетата да се измъкнат през реката! — И наистина, стори му се, че видя някакво движение натам. Гордън се промъкваше от дърво на дърво към мястото на битката, въпреки че нямаше никакво оръжие. — Дръжте ги натясно! Не ги пускайте…