Джеймс Малахан Кейн
Пощальонът винаги звъни два пъти
Първа глава
Изхвърлиха ме от ремаркето по обед. Бях се метнал в сламата предната нощ долу, на границата, и веднага щом се наместих под брезента, заспах. След трите седмици в Тихуана бях умрял за сън. Още съм спал, когато тракторът отбил, за да се охлади моторът, и онези видели изпружения ми крак. Тогава ме изхвърлиха. Опитах се да го обърна на майтап, но те ме изгледаха безизразно и номерът ми не мина. Все пак ми дадоха една цигара и аз се помъкнах надолу по пътя, за да потърся нещо за ядене.
Така попаднах на тази таверна — „Двата дъба“. Беше обикновено крайпътно заведение, каквито има милиони из Калифорния. Над помещението за хранене имаше пристройка към къщата; отстрани — колонка за бензин, а отзад — половин дузина колиби, които те наричаха „мотел“.
Спрях на пътя и започнах да се оглеждам. Когато Гърка се появи, го попитах дали не се е отбивал един с кадилак. Казах, че е трябвало да се видим тук да обядваме. Не е минавал такъв, поне не днес, каза Гърка. После оправи една от масите и ме попита какво ще поръчам. Портокалов сок, корнфлейкс, пържени яйца с бекон, енчилади, палачинки и кафе, занареждах аз. Гърка се върна доста бързо с портокаловия сок и корнфлейкса. Реших да му разясня положението.
— Чакай малко. Трябва да ти кажа, че ако оня не дойде, ще се наложи да ям на вересия. Обядът трябваше да е за негова сметка. Аз, честно казано, малко съм закъсал.
— Нямаш грижа, яж — отвърна той.
Стана ми ясно — усетил е, че го баламосвам. Затова спрях да говоря за онзи с кадилака. Скоро усетих, че и Гърка ще иска нещо от мен.
— Абе, ти какво работиш?
— Това-онова. Защо?
— На колко си години?
— На двайсет и четири.
— Че ти си млад, ей! Мога веднага да те взема при мен. В моя бизнес.
— Хубаво място си имаш — похвалих го.
— Да. Въздухът е свеж. Няма мъгла като в Лос Анджелис. Никаква мъгла. Хубаво и ясно през цялото време.
— Сигурно нощем е много яко. Отсега усещам.
— Спи се добре. Разбираш ли от автомобили? Знаеш ли да ги оправяш? — попита ме той на нещо като английски.
— Разбира се. Аз съм роден монтьор.
Той продължи да раздува за въздуха и колко бил здрав, откакто си купил това място, и как все не можел да проумее защо предишният му помощник не пожелал да остане. Можех да си представя защо е избягал, ама предпочетох да си замълча, в случай че се наложи да заработя някоя кинта на това място.
— Е, как мислиш? Дали ще ти хареса тук?
Вече бях изпил и остатъка от кафето и запалих пурата, която той ми беше предложил.
— Чакай да ти кажа как стоят нещата. Работата е там, че имам още две предложения. Но ще си помисля. Определено ще си помисля.
Тогава я видях. През цялото време се въртеше из кухнята, но едва сега излезе да прибере чиниите. Като изключим формите й, не беше неземна красавица, но излъчваше някакво горчиво, трескаво недоволство, на фона на което нацупените й устни изпъкваха ярки и сочни. Единственото, което ми се прииска, беше да ги смачкам.
— Жена ми — представи я Гърка.
Тя изобщо не ме погледна.
Кимнах към него, тръснах леко пурата и това беше. Тя излезе с чиниите, все едно нас ни нямаше там.
Тогава си тръгнах, но се върнах уж да оставя съобщение за човека с кадилака. Гърка беше костелив орех и доста се пазарихме, но след половин час вече бях до колонката за бензин и оправях спукани гуми.
— Ей, как ти е името? — попита той.
— Франк Чеймбърс.
— Ник Пападакис.
Стиснахме си ръцете и той тръгна нанякъде. След малко го чух да пее. Имаше хубав глас.
От колонката виждах идеално какво става в кухнята.
Втора глава
Около три часа пристигна някакъв побеснял селяндур — бяха залепили стикер върху едно от малките триъгълни прозорчета на колата му. Трябваше да сваля стъклото, да отида до кухнята и да го сложа на пара, за да махна лепенката.
— Енчилади, а? Вие тук знаете как да ги правите!
— Какво искаш да кажеш с това „вие тук“!
— Ами ти и мистър Пападакис… Ти и Ник. Тези, дето ги ядох на обяд, бяха супер.
— Така ли…
— Да ти се намира някакво парче плат, да хвана това нещо?
— Не искаше да кажеш това.
— О, да, точно това исках да кажа.
— Мислиш ме за мексиканка.
— Няма такова нещо.
— Напротив. Не си първият, който си мисли така. Виж какво, аз съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Ясно ли ти е? Може да имам тъмна коса и да приличам на мексиканка, но съм точно толкова бяла, колкото си и ти. Гледай да го запомниш, ако смяташ да се задържиш тук.