- Както винаги. Жена ми така и не се възстанови от загубата на Артър, на сестра му Верити също й е доста трудно. Толкова малко от старите му приятели успяха да се върнат, но се радвам да видя, че Далраднор не се е променил. Нищо не може да вдъхне живот на едно място така, както детският смях. Детето изглежда се чувства тук като у дома си. Казвате, че е племенница на Фийби... Каролайн? - погледна я отново.
- Кали. Аз съм Кали и коляното ме боли - отвърна тя, сочейки към кървящото си коляно.
- Учудвам се, че е останала някаква кожа по тези колене - каза мисис Айбел. - Качвай се горе, Марта ще те почисти.
Кали неохотно го направи, а мисис Айбел се обърна към посетителя:
- Хубаво е да ви видя отново, сър Лайънел. Ужасно дълго време ви нямаше. Ако само нещата можеха да са различни за младия Артър и неговата невеста... Добре сте дошли да останете за вечеря. Нямам представа кога мис Фийби ще си дойде от Глазгоу.
- Благодаря ви, но трябва да тръгвам. Просто исках да се отбия за малко заради Auld Lang Syne5. Виждам, че все още държите нещата под контрол, нани6.
- Трябва да призная, че ми харесва да се навъртат наоколо такива малки лудетини. Тя е умно девойче и Марта, бавачката й, се държи добре с нея, като се има предвид, че е чужденка. Мис Фийби е все заета в Лондон.
- Мислех, че се е отказала от тези неща - каза той.
Кали подслушваше от върха на стълбите, готова да се намеси.
- Леля Фий ще участва във филми и ще ни заведе във филмовата къща в Глазгоу за рождения ми ден. Донесохте ли ми подарък за рождения ден?
- Каролайн! - изсъска мисис Айбел, но старият джентълмен само се засмя.
- Ако не поискаш, няма да получиш - заяви той и погледна нагоре към нея. - Ще видя какво мога да направя по въпроса, млада госпожице.
- По мое време беше: „Ако поискаш, няма да получиш!“ - каза икономката и скръсти ръце на гърдите си. - А сега върви и направи каквото ти казах или изобщо няма да имаш рожден ден. Моля да ме извините за тази нахална госпожица.
Кали изтича в стаята си и намери Марта в люлеещия се стол да шие скъсаната й риза за училище.
Откакто се помнеше, Марта бе винаги до нея, за да й помага за дрехите (да се увери, че има чисто долно елече, закърпени чорапи, кърпа в джоба на панталонките за училище) и да й разказва приказки, когато не можеше да заспи. Марта, нани Айбел и Там от градината бяха нейният свят; Нерн и Нивън бяха най-добрите й приятели и единственото лошо нещо в живота й бе, че е момиче, а не момче.
Марта почисти окървавеното коляно на Кали с такава нежност, че то вече не я болеше. Бинтова го, изми я цялата и я сложи да си легне.
- Време е да подремнеш. Ако спиш сега, можеш да останеш будна до по-късно, когато мис Фийби се върне.
Кали беше твърде развълнувана, за да спи. Когато леля Фийби идваше, винаги имаше подаръци за отваряне - нови книжки с картинки и дребни сладки в красиви кутии - и много неща за разказване. Мисис Айбел изпичаше пресни кифли с малинов конфитюр и сметана, пандишпан и пай с месо. Масата в трапезарията вече беше покрита с дантелена покривка, бяха подредени сребърните прибори и красивите чаши и чинии от китайски порцелан. Леля Фийби идваше за рождения й ден, както правеше винаги, а Кали беше в почивка от училището си - академията на мис Камерън, така че ги очакваха много хубави дни. Утре сутринта щяха да отидат с влака в града, както бе обещала леля Фий в картичката си.
Марта и нани бяха насъщният й хляб, а леля Фий беше като кифличка с глазура: специален деликатес само за най-важните случаи. Толкова много неща имаше да й разказва: за гнездото на совите в гората; за специалните цветя, които бе притиснала между страниците на една книга; за песните от Белгия, на които я бе научила Марта; за новите шевове, които бе усвоила в училище; и за това, че вече може да напише името си, без да излиза от реда.
На стената имаше специална рамка с всички картички, които леля Фий й бе изпращала от далечни места (Биариц, Париж, Малта), преди църковните камбани в село Далраднор да оповестят края на Първата световна война. Имаше картичка и от Лондонския Тауър, и от място, наречено Хавър, след пристигането на които леля Фий се бе появила, загоряла от слънцето, с кукли в костюми (с раирани поли и дантелени шапки), за да ги постави Кали във витрината си. Те не бяха кукли за игра - не че Кали си играеше с кукли. Тя имаше плюшено магаре със седло от естествена кожа, истински чифт холандско сабо и огърлица от блестящи сини мъниста.
Нито един от приятелите й в академията на мис Камерън нямаше такава известна леля, която да играе на сцената и да носи красиви рокли, кожи и шапки. Каролайн знаеше, че това е домът на мис Фей и че собствените й родители са починали много отдавна, така че трябваше да е благодарна, задето живее тук. Мис Фей беше служила на страната си, като бе помагала на войниците във време на нужда, казваше Марта, но вече нямаше война, просто един голям кръст на селския площад с издълбани в злато имена - имена, които тя почти можеше да прочете. Все още четеше и пишеше бавно, но можеше да назове всички цветя в градината и в гората, както и птиците по дърветата. Там я беше научил да разпознава песните им. Тя знаеше къде има попови лъжички през пролетта, къде гнезди косът. Марта я водеше на езерото и двете си правеха пикници на каменистия плаж - похапваха месен пай, сандвичи и парчета плодов кейк, носеха си и термос с горещ чай.