Жрецът грабна буркана и заговори припряно:
— Не, не, виждам, че бързате. Ей сега ще го направя. Сигурно е прошение за помощ?
— Да, бих искал светлината на очите и блясъкът на зъбите на Офлър да възсияят върху моя колега Контроливър Грош, който понастоящем е в Болницата на Лейди Сибил — каза Олян.
— О, да — успокои се новоръкоположеният свещенослужител, — често служим подобни молебни…
— И освен това — продължи Олян, — бих желал сто и петдесет хиляди долара. За предпочитане Анкх-Морпоркски, но няма да откажа и да са в други приемливо стабилни валути.
Като се връщаше в руините на Пощенската Палата, в походката на Олян вече се забелязваше известен намек на танц. Беше пуснал писма до Офлър, Ом и Слепия Йо, всичките доста важни богове, както и до Аноя, малко известната богиня на Нещата Заклещили Се В Чекмеджета67. Тя си нямаше свой храм и й служеше само една жрица на частично работно време на улица Кабелна, но Олян имаше чувството, че до края на деня Аноя ще бъде предопределена за по-висша съдба. Беше я подбрал само защото му беше харесало как звучи името й.
Смяташе да им остави около час. Боговете работят бързо, нали така?
Дневната светлина не беше подобрила вида на Пощата. Към половината от сградата все още стърчеше. Но дори като се броят брезентовите платнища, пространството под покрив беше малко и тъмно. Хората се размотаваха наоколо, несигурни какво да правят.
Е, той щеше да им каже.
Първият когото видя беше Джордж Аджи, задал се към него с бързо куцане.
— Ужасно, сър, ужасно е. Като чух, веднага пристигнах… — започна той.
— Радвам се да те видя, Джордж. Как е кракът?
— Какво? А, на д’бре отива, сър. Малко се е запалил, да, но пък колко свещи ш’си спестя от него. Ама к’во ш’пра…
— Ти ще си ми заместник, докато г-н Грош не излезе от болницата — съобщи му Олян. — Колко пощальони можеш да събереш?
— Около дузина, сър, ама к’во ш’пра…
— Ще придвижваме пощата, какво друго, г-н Аджи! Това ни е работата. Кажи на всички, че днешното специално предложение е гарантирана доставка до Псевдополис за десет цента! Всички останали могат да попочистят малко. Още ни е останал малко покрив. Отворени сме както винаги. По-отворени отколкото винаги.
— Но… — Аджи не намери думи и просто махна с ръка към развалините. — Ам’че това?
— Ни дъжд ни огън, г-н Аджи! — сряза го Олян.
— Ам’че туй го нямаше на лозунга, сър — стъписа се Аджи.
— От утре ще го има. А, Джим…
Кочияшът с огромното си плющящо пътно наметало се наведе към него и проръмжа:
— Проклетият Мангизов беше, а? Гадният му подпалвач! Какво можем да сторим за вас, г-н Ментелик?
— Още ли можете да изкарате днешния ви курс си до Псевдополис? — попита го Олян.
— Да — отговори Джим. — Хари и момците изведоха всичките коне, веднага щом те надушиха пушека и загубиха само една карета. Ще ти помогнем ние, адски вярно си е, тъй де, ама Магистралната си работи, та пушек се дига. Само си губиш времето.
— Вие ми осигурете колелата, Джим, а аз ще ви дам какво да карате — отсече Олян. — В десет ще имаме за вас един чувал.
— Нещо сме много сигурни, а, г-н Ментелик? — наведе глава настрани Джим.
— Един ангел ми се яви насън и ми каза туй-онуй — каза Олян.
Джим се ухили:
— Тъй ли било, а? Ангел, а? Много своевременна помощ в тежки времена, поне тъй ми е дадено да разбирам, хъ.
— Човек да не повярва — заключи Олян и се качи в осаждената, ветровита, тристенна пещера, в каквато се беше превърнал кабинетът му. Избърса пепелта от стола, бръкна в джоба си и извади писмото от Димящото гну на бюрото си.
Единствените хора, които биха могли да знаят, кога ще се строши една щракалкова кула, трябваше да работят в компанията, нали така? Или, по-вероятно, да са били работили в компанията. Ха. Така ставаха те тези неща. Ето да речем онази банка в Сто Лат — той изобщо нямаше да успее да подправи онези платежни, ако не беше онзи продажен служител, който му предаде онази стара счетоводна книга с всичките му подписи в нея. Хубав ден беше тогава.
Голямата Магистрална Линия Ад би следвало не да си създава врагове, а да ги произвежда в промишлени количества. И ето че тези типове, Димящото гну, решили да му помогнат. Незаконни сигналчици. Като си помисли само човек за всичките тайни, които ще да знаят те… Той следеше с едно ухо биенето на часовника, а сега беше станало девет без петнадесет. Какво ли ще сторят? Някоя кула ли ще гръмнат? Да, обаче в кулите работеха хора. Сигурно нямаше да е това…
— О, г-н Ментелик!
67
Често, но не и винаги, това е черпак, но понякога е метална бъркачка за яйца или, по-рядко, механична белачка, която никой вкъщи не си признава да е купувал. Отчаяното безумно тракане с чекмеджето и крясъците: „Как може да се затвори с проклетия боклук, а да не може да се отвори, бе? Кой идиот го е купил това? Използвали ли сме го изобщо?“ е хвала в ушите на Аноя. Тя също така яде тирбушони. — Бел.пр.