Не би могло да стане. Не би трябвало да стане. Но знае ли човек… този път може пък да стане.
Олян познаваше този вид надежда. От нея си беше изкарвал хляба. Хората знаеха, че човекът въртящ „Тука има — тука нема“ все ще спечели, знаеха, че хора в стеснени обстоятелства не продават пръстени с диаманти за малка част от стойността им, знаеха, че животът обикновево им поднася дървената страна на дървото и знаеха, че боговете обикновено не си избират от цялото население някой средностатистически, с нищо не заслужил смотаняк да му връчат огромно богатство. Само че нима нямаше как само този път, по изключение това да не важи, а? Можеше пък просто да се случи, а?
Ето това беше то — най-голямото от всички съкровища, Надеждата. Един сигурен начин да станеш беден наистина много бързо и да си останеш беден. Може и да си ти. Да, ама няма.
В момента Олян фон Ментелик вървеше по улица Апатична Пчела68 по посока към Безплатната Болница „Лейди Сибил“. Докато минаваше, хората обръщаха глави. В крайна сметка дни наред той не беше слизал от първата страница. Можеше само да се надява, че крилатата шапка и златният костюм изчерпваха отличителните му белези. Хората не гледаха лица, а златото.
Болницата все още се строеше, впрочем, като всяка болница, но си имаше опашка пред входа. Олян се справи с нея като я пренебрегна и направо си влезе. Там, в главната зала, имаше хора, изглеждащи точно като такива, чиято работа е да казват „ей, ти там!“, когато някой речеше да влезе ей така, но Олян излъчваше личното си поле „Твърде важна клечка съм за да ме спирате“, така че те изобщо не успяха да намерят думи. А естествено, минеш ли веднъж покрай демоните на входа на коя да е организация, хората приемаха, че имаш правото да си там, където си и те упътваха.
Г-н Грош беше сам в стая. На вратата имаше табела „Не влизай“, но Олян рядко го безпокояха такива неща. Старецът седеше на леглото си и изглеждаше тъжен, но грейна като видя Олян:
— Г-н Ментелик! К’ва гледка за просълзените ми очи, сър! Да мож’те д’ разберете само, къде с’ми дянали панталоните? Казах им аз, че ш’ми мине като на куче, а те д’земат д’ми скрият панталоните! Помогнете ми да се измъкна оттук, преди д’са ме понесли на още някоя баня, сър. Баня, сър!
— Трябвало е да те носят? — обезпокои се Олян. — Не можеш ли да вървиш сам, Контроливър?
— Дасър, но аз им се съпр’тивлявам, сър, не им се давам аз. Баня, сър, ам’ че работа? От фусти? Д’ ми зяпат те мойте фанфари-и-кравайчета! Ей на туй му викам аз безсрамие, сър! Кой не знае, че сапунът унищожава нат’ралните излъчения? О, сър! Заточеник ме държат те, сър, заточеник! Сър, направиха ми те панталонотомия!
— Моля ви се, успокойте се, г-н Грош — побърза да се намеси Олян. Лицето на стареца беше цялото почервеняло от гняв. — Значи всичко ти е наред?
— Само драскотина, сър, вижте… — Грош разкопча пижамата си. — Виждате ли? — обяви триумфално той.
Олян замалко не припадна. Баншито се беше опитало да направи от гърдите на стареца поле за морски шах. А някой друг го беше акуратно зашил.
— Мераклийска раб’та са свършили, признавам им го — измърмори неохотно Грош. — Но вече тряб’ше да съм на крака и в действие, сър, на крака и в действие!
— Сигурен ли си, че си наред? — втренчил се беше в плетеницата от шевове Олян.
— Наред та дрънка, сър. Казах им аз, сър, че щом като и банши не може д’ ми пр’одолее гръдния предпазител, то техните проклети невидими хапливи демончета вовеки няма и да припарят. Обзалагам се, че всичко е тръгнало д’се разкапва, сър, щом като Аджи ш’ми командори наляво и надясно, а? Тъй си е, обзалагам се! И се обзалагам, че наистина се нуждаете от мен, нали, сър?
— Ммм, да — призна Олян. — Дават ли ти лекарства?
— Ха, те му викат на туй лекарства, сър. Проглушиха ми ушите с разни ала-бала-мокуси, колко чудотворно било и хън-мън, да ама си няма ни вкус ни мирис, ако питате за мойто мнение. Казват ми те, че щяло д’ми донесе добро, ама им казах аз, че добро ш’ми донесе здравата работа, да, сър, а не д’се квася в сапунена вода и разни млади фусти д’ми зяпат мойте дудук-и-гевреци. И д’ ми вземат косата те! Нехигиенично било, ха! Какво безочие! Вярно, че малко си се движи сама, но не е ли нат’рално това? Аз, сър, тая коса я имам знаете ли откога? Свикнах си аз с всичките й прищевчици!
68
Е, тук съм се поотклонил от оригинала, което е Attic bee street, сиреч „Атическа пчела“ (което е прозвище на Софокъл), или „Таванска пчела“ според както му хрумне на човек да превежда. Обаче беше толкова съблазнително да се преведе така… — Бел.пр.