— Достатъчно! — спря го докторът. — Има моменти, когато ние, скромните занаятчии, трябва да отстъпим и да замълчим в удивление. На безопасна дистанция в случая с г-н Грош, за предпочитане — скрити зад някое дърво. Махнете го оттук, моля ви. Трябва да призная, че въпреки всичко го намирам учудващо здрав. Определено мога да видя как е могъл да се оправи толкова леко след нападение от банши. Фактически г-н Грош вероятно не би могъл да бъде убит с никакви нормални средства, въпреки че не бих Ви съветвал да го оставяте да танцува степ. А да, и ще бъдете ли толкова добри да приберете перуката му? Опитахме се да я заключим в един шкаф, но тя се измъкна. Сметката в Пощенската Палата ли да ви я изпратим?
— Беше ми се сторило, че на табелата пишеше „Безплатна Болница“ — изкоментира Олян.
— Общо взето, ммм да, общо взето — изхъмка д-р Лоун. — Но тези, които са били благословени от боговете с толкова много дарове, както чух — сто и петдесет хиляди на брой, нали няма как да не са богато надарени с, хъм, толкова ценената от боговете щедрост?
И всичките гният в килиите на Стражата, помисли си Олян. Той бръкна в джоба си, извади измачкан свитък еднодоларови Анкх-Морпоркски марки и попита:
— Ще приемете ли това?
Снимката на Мотльо, изнасян от Пощата от Олян фон Ментелик, понеже се отнасяше за животно, беше сметната от редактора на „Вестника“ за изпълнена с човешки интерес и затова беше изтипосана на първата страница.
Гепи Мангизов я погледна без да изрази какъвто и да е интерес. После препрочете статията до нея под заглавията:
— Струва ми се, че понякога редакторът на „Вестника“ съжалява, че има само една първа страница — забеляза той сухо.
Откъм насядалите край голямата маса мъже се разнесе звук. Онзи вид звук, получаващ се, когато на хората не им е особено смешно.
— Мислиш ли, че боговете са на негова страна? — попита Зеленобут.
— Надали — отвърна Мангизов. — Трябва да е знаел предварително къде са парите.
— Така ли мислиш? Ако аз знаех къде има толкова пари, нямаше да ги оставя под земята.
— Да, ти нямаше да ги оставиш — продума тихо Мангизов така, че Зеленобут леко се попритесни.
— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — заврещя Алфонс, подскачайки на пръчката си.
— Той ни изкара пълни глупаци, Гепи! — завайка се Стоули. — От вчера още си е знаел, че линията ще падне! А може да е имал и божествено напътствие! Вече губим местния трафик. Отсега всеки път като ни се случи авария, той, айде да се обзаложим, ще праща нанякъде кола от чист келешлък. Пред нищо няма да се спре проклетникът му с проклетник. Та той обърна Пощенската служба на… на шоу!
— Рано или късно всички циркове напускат града — зауспокоява го Мангизов.
— Но той ни се присмива! — настояваше Стоули. — Ако Голямата Магистрална пак падне, няма да се учудя, ако прати кола и до Генуа!
— Ще му отнеме седмици — изтъкна Мангизов.
— Да, ама ще е по-евтино и накрая ще стигне дотам. Така ще им каже той. И ще го каже гръмогласно. Трябва да направим нещо, Гепи.
— Ти какво предлагаш?
— Защо не отделим малко пари за малко свястна поддръжка?
— Не можете — намеси се нов глас. — Не ви достигат точните хора.
Всички глави се обърнаха към човека в края на масата. Беше облякъл сако над работен комбинезон, а на масата до него беше оставил доста овехтял цилиндър. Казваше се г-н Пони71 и беше главният инжинер на Голямата Магистрална. Завариха го в компанията и остана в нея, защото когато човек е на петдесет и осем, има болки в ставите, болна жена и кръста му не го бива, гледа да не припира с горди жестове от типа на демонстративно напускане на работа. До преди три години, когато беше създадена компанията, той не беше и помирисвал щракалки, но пък беше методичен човек, а инжинерството си беше инжинерство.
Понастоящем най-добрият му приятел беше колекцията му от розови копия. Беше сторил каквото му беше по силите, но когато най-сетне всичко се разсмърдеше, нямаше точно той да опере пешкира, а за това щяха да се погрижат розовите му копия. Белият оригинален доклад отива до председателя, жълтото копие в архива, а розовото копие си остава при теб. И никой няма да може да каже, че не ги е предупреждавал. Носеше си в една папка пет пръста дебело тесте от най-последните копия. И сега, чувствайки се като някой престарял бог, надзъртащ иззад облаците на някой Армагедон и натякващ с гърмовен глас: „Казвах ли ви аз? Предупреждавах ли ви аз? А вие слушахте ли? Е, късно е вече да слушате!“, той заговори с глас, лъхащ на натегнато търпение:
71
В предишните книги се споменава един г-н Пони, председател на Гилдията на Хитроумните занаятчии. — Бел.пр.