В онази част, която все още беше изправена, подпряна или покрита с платнище, Пощенската Служба, сиреч хората, които бяха Пощенската Служба, работеше през нощта. В интерес на истината, не всички имаха какво да вършат, но те все пак бяха надошли тук да го вършат. Защото това беше една от онези нощи. Трябваше да си там, за да можеш по-късно да казваш: „… и аз бях там, през онази нощ…“
Олян съзнаваше, че трябва да намери време за сън, но и той трябваше да бъде тук, жив и бляскав. Беше… чудесно. Слушаха го, правеха разни неща за него, суетяха се около него, сякаш беше истински лидер, а не само един шарлатанин и шмекер.
А ги имаше и писмата. О, от писмата го заболя глава. Идваха все повече и повече и всичките бяха адресирани до него. Новината беше обиколила града. Нали го пишеше и във вестника! Боговете чуваха този човек!
… ще доставяме и на самите богове…
Е, той беше мъжът със златния костюм и крилатата шапка. Те бяха направили от един мошеник вестоносец на боговете и струпваха на осажденото му бюро всичките си страхове и надежди… вярно, с лоша пунктуация и с бледото безплатно пощенско мастило, оклепало хартията при трескавото писане.
— Те си мислят, че си ангел — каза г-ца Миличкова, която беше седнала от другата страна на бюрото за да му помогне със сортирането на жалките прошения. Не минаваше и половин час без г-н Помпа да му донесе нови.
— Добре, но аз не съм — тросна се той.
— Ти говориш на боговете и боговете те чуват — ухили му се г-ца Миличкова. — Те ти казаха къде е съкровището. Ей на това аз му викам религия. Между другото, ти откъде знаеше за парите?
— В никакви богове ли не вярваш?
— Разбира се, че не. Не и докато хора като Гепи Мангизов ходят под небето. Всичко което имаме, сме си ние. Та значи парите…?
— Не мога да ти кажа — каза Олян.
— Чете ли някои от писмата? — не спираше г-ца Миличкова. — Болни деца, умиращи съпруги…
— Някои искат просто мангизи — завърши припряно Олян, сякаш това можеше да подобри нещата.
— И кой ти е виновен за това, Тарикатчо? Ти си този, който може да измуфти пачки кинти от боговете!
— И какво да ги правя тези… молитви? — запита се Олян.
— Да ги доставиш, какво друго. Трябва да го направиш. Ти си вестоносецът на боговете. Те си имат марки. Някои са направо покрити с марки! Това ти е работата. Отнеси ги в храмовете. Ти обеща!
— Нищо такова не съм обещавал…
— Обеща, като им продаде марките!
Олян замалко не падна от стола. Тя беше размахала това изречение като юмрук.
— И това ще им донесе надежда — добави тя малко по-тихо.
— Лъжлива надежда — промълви Олян и се изправи с мъка.
— Може би не и този път — каза г-ца Миличкова. — Нали за това е надеждата. — Тя вдигна жалките остатъци на превръзката на Ангамарад. — Той носеше писмо през цялото Време. А пък ти ще ми казваш, че ти е дошло множко.
— Г-н Ментелик? — долетя един глас откъм залата и в същото време фоновият шум спадна като калпаво суфле.
Олян се приближи до мястото, където някога имаше стена. Сега, стъпил на поскърцващия под краката му овъглен паркет, той имаше изглед право към залата. Някаква малка частица в него си отбеляза: тук трябва да сложим голям панорамен прозорец. Никакви думи не можеха да опишат гледката.
Посрещнаха го бученето на шепнещи гласове и няколко сподавени възклицания. Беше пълно с клиенти, дори в този ранен мъглив час. Никога не е късно за молитва.
— Всичко ли е наред, г-н Грош? — попита той.
Нещо бяло беше размахано във въздуха.
— Ранното издание на „Вестника“, сър! — провикна се Грош — Току-що от печатницата! Цялата първа страница е все за Мангизов! А там трябваше да сте Вие, сър! Хич няма д’Ви хареса, сър!
Ако Олян фон Ментелик беше възпитан като клоун, щеше да посещава циркове и панаири и да наблюдава царете на смешничеството. Щеше да се възхищава на изящната траектория на тортата с крем, да запаметява новия подход със стълбата и кофата с вар и да наблюдава грижливо всяко безгрижно подхвърляно яйце. Докато останалата публика щеше да наблюдава представлението с подходящите чувства на ужас, яд и отчаяние, той щеше да си води бележки.
А сега, като чирак изправен пред шедьовъра на майстор, той четеше думите на Гепи Мангизов във все още топлия вестник.
Беше пълен боклук, но пък сготвен от експерт. О, да. Нямаше как да не се възхитиш на начина, по който напълно невинни думи бяха покварявани, изнасилвани, лишавани от всякакъв истински смисъл и порядъчност и захвърляни на бунището заради Гепи Мангизов, макар че думата „синергетично“ вероятно поначало си е била курва. Всичките беди на Голямата Магистрална несъмнено бяха предизвикани от някакъв тайнствен гърч на вселената и нямаха нищо общо с алчността, наглостта и простотията. О, управата на Голямата Магистрална беше допуснала някои грешки, пардон, „добре обосновани решения, които от дистанцията на настоящия облагодетелстван с повече информация момент, се оказаха, в известен смисъл, погрешни“, но и те се били случили, както изглежда, в процеса на коригиране на „фундаментални систематични грешки“, допуснати от предишната управа. Никой не съжаляваше за нищо, защото никое живо същество не беше сторило нищо лошо. Лошите неща бяха спонтанно генерирани от някакъв шантав, студен, геометричен отвъден свят, и за тях „можеше само да се скърби“.72