Журналистът от „Вестника“ беше направил някакъв опит за съпротива, но нищо освен побесняла тълпа не можеше да спре влудяващата атака на Гепи Мангизов срещу смислеността на смисъла. Голямата Магистрална беше „за хората“ и репортерът изобщо не се сети да попита, какво именно можеше да означава това. А я имаше и онази част, наречена „Нашата Мисия“…
Олян усети как гърлото му се пълни с киселина, достатъчна да направи с плюнката си стоманен лист на дантела. Глупави безсмислени думи от хора без каквато и да е мъдрост или интелект или умения, освен способността да разводняват валутата на изразяването. О, Голямата Магистрална беше за всичко, като се започне от живота и свободата и се свършеше с домашния изтормозен пудинг на Мама.73 Беше за всичко, с изключение на което и да е конкретно нещо.
Всред розовата мъгла окото му се спря на изречението: „безопасността е първостепенна грижа за нас“. Как ли не се стопи печатарското олово, как ли не изгоря хартията само за да не бъде част от такова кощунство? Как ли не се преобърна пресата, как ли цилиндърът не смачка формата…?
Дотук беше много лошо. И тогава той зърна отговора на Мангизов на някакво припряно питане на журналиста относно Пощенската Служба.
Гепи Мангизов беше направо трогнат от Пощенската Служба, тъй де, „не са ли сладки, миличките“. Беше много благодарен за сътрудничеството й в този изпълнен с трудности период и беше отворен за съвместни проекти в бъдеще, въпреки че в реалния модерен свят Пощата, естествено, никога нямаше да може да бъде конкурентоспособна, освен на много локално равнище. Е, нали все някой трябва да доставя сметките, ха ха ха…
Беше майсторска работа… копелето му мръсно.
— Ъ… добре ли си? Може ли да престанеш да крещиш? — каза му г-ца Миличкова.
— Какво? — мъглата започна да се разсейва.
Всички в залата го гледаха със зинали уста и широко отворени очи. Рядко мастило капеше от пощенски писалки, марки съхнеха по хорските езици.
— Беше се развикал — осведоми го г-ца Миличкова. — По-точно, беше се разпсувал.
Г-ца Маккалариат си проби път през навалицата с най-решително изражение.
— Г-н Ментелик — скастри го тя, — надявам се никога повече да не съм чула такъв език в тази сграда!
— Той го употреби за председателя на борда на директорите на Голямата Магистрална Линия Ад — намеси се г-ца Миличкова с нещо, което за нея минаваше за примирителен тон.
— О. — Г-ца Маккалариат се поколеба, но бързо се овладя. — Ъ, в такъв случай… може би малко по-тихичко, а?
— Разбира се, г-це Маккалариат — отговори послушно Олян.
— И може би без думата на Ш?
— Няма вече, г-це Маккалариат.
— И без думата на Е, думата на К, двете думи на П, думата на Л и думата на Г.
— Както кажете, г-це Маккалариат.
— „Мазно извратено надуто гадно копеле мръсно“ обаче беше приемливо.
— Ще го имам предвид, г-це Маккалариат.
— Много добре, г-н Началник на Пощата.
Г-ца Маккалариат се обърна кръгом и се отправи да се кара на някакъв нещастник, задето не използвал попивателна хартия.
Олян предаде вестника на г-ца Миличкова с думите:
— И така на него ще му се размине. Ще бълва думи и толкова. Голямата Магистрална е твърде голяма, за да издъхне. Твърде много инвеститори. Той ще насъбере още малко пари, ще закрепи системата само на косъм от окончателна катастрофа, а после ще я остави да се срине. Ще я купи през някаква друга компания може би, за безценица.
— Аз бих го заподозряла в какво ли не — забеляза г-ца Миличкова. — Ти обаче изглеждаш много сигурен.
73
Когато лошата или добрата или още някаква съдба задържи задълго някой Анкх-Морпоркски гражданин далече от незабравимия му роден град, той обикновено се оплаква колко му липсва изтормозеният пудинг, както го е правила майка му (или баба му или т.н.), също както някои англоезични странници от кръглия свят имат носталгия за „ябълковия пай на мама“. Рецепта за изтормозен пудинг може да се намери в „Готварската книга на Леля Ог“. — Бел.пр.