— Нямам такъв — каза Олян.
— Нямаш план? — заповишава тон г-ца Миличкова. — Да не би да ми казваш, че ти…
— По-кротко, по-кротко! — зашътка й Олян. — Не искам целият свят да научи!
Бяха седнали в малкото кафене срещу Карфицоразменницата, която, както забеляза Олян, тази ден не кипеше от дейност. Той просто трябваше да се разкара от Пощата, за да не му гръмне главата.
— Та ти предизвика Голямата Магистрална! Не ми казвай, че само си разтягал локуми и си очаквал все нещо да изникне? — рече г-ца Миличкова.
— Ама досега това винаги е действало! Какъв е смисълът да обещаеш нещо изпълнимо? Що за постижение ще е това? — оправда се Олян.
— Да си чувал някога, че преди да почнеш да бягаш, трябва да се научиш да ходиш?
— На теория, да.
— Само да си го изясня напълно — захвана се г-ца Миличкова. — Утре вечер, тоест вечерта след днеска, ти смяташ да пратиш карета, сиреч нещо на колела, теглено от коне, което на добър път може да вдигне до четиринадесет мили в час, да се надпреварва с Голямата Магистрална, тоест с всичките му семафорни кули, които за един час могат да пратят съобщение на стотици мили, за целия път чак до Генуа, тоест до града, който е наистина, ама наистина, много далече от тук?
— Да.
— И си нямаш някой чудодеен план?
— Нямам.
— И защо ми го казваш това на мен?
— Защото точно в този момент в този град ти си единствената личност, която евентуално би могла да ми повярва, че нямам план! — възкликна Олян. — Когато казах на г-н Грош, той само се потупа по ноздрата, което между другото хич не е гледка за гледане, и каза: „Разбира се, че нямате, сър. Не и вие? Ха-ха-ха!“
— И значи просто си се надявал, че нещо ще изникне? Какво те накара да мислиш така?
— Досега винаги е изниквало. Единственият начин да ти изникне нещо е наистина да се нуждаеш да изникне.
— И как се предполага да ти помогна аз?
— Баща ти е построил Линията!
— Да, но аз не съм — възрази жената. — Никога не съм се качвала по кулите. Не знам никакви големи тайни, освен че винаги е на косъм от пълно рухване. А това го знае всеки.
— Но хора, които не могат да си позволят да губят, залагат пари на мен! И колкото повече им казвам, че не бива, толкова повече залагат те!
— Не мислиш ли, че е малко глупаво от тяхна страна? — отбеляза сладко г-ца Миличкова.
Олян затропа с пръсти по края на масата.
— Е, добре тогава. Сещам се за още една убедителна причина да ми помогнеш. Малко е сложничко, така че мога да ти кажа само ако обещаеш да си седиш кротко и да не правиш резки движения.
— Защо, да не мислиш, че ще взема да правя такива?
— Да, мисля, че за няколко секунди ще се опитваш да ме убиеш. Та бих искал да ми обещаеш да не го правиш.
Тя сви рамене:
— Изглежда интересно.
— Обещаваш ли? — настоя Олян.
— Добре де. Надявам се, че ще е вълнуващо — г-ца Миличкова изтръска малко пепел от цигарата си. — Давай.
Олян на няколко пъти вдъхна дълбоко. Тове беше то, значи. Краят. Променяш ли твърде дълго начина, по който хората виждат света, накрая променяш и начина, по който гледаш на самия себе си.
— Аз съм този, заради когото ти загуби онази работа в банката. Аз подправих онези чекове.
Изражението на г-ца Миличкова не се промени, ако не броим известно присвиване на очите. После тя избълва цял облак дим:
— Обещах, нали?
— Да. Извинявай.
— Бях ли си кръстосала пръстите?76
— Не. Наблюдавах те.
— Ммм — известно време тя седеше втренчена замислено в червения край на цигарата си. — Е добре. Най-добре ми кажи и останалото.
И той и каза останалото. Всичкото останало. Доста й хареса моментът, когато го обесиха и го накара да го повтори. Покрай тях градът си се случваше. Помежду им пепелникът се препълни с пепел. Когато той свърши, тя известно време го гледаше през завесата от дим.
— Нещо не разбирам частта, където даде всичките откраднати пари за Пощенската Служба. Защо го направи?
— И на мен ми е малко мътно.
— Имам предвид, ти очевидно си егоистично копеле с морал на… на…
— … на плъх — помогна й Олян.
— … да, на плъх, благодаря ти… и изведнъж се оказваш любимецът на големите религии, спасителят на Пощенската Служба, официалният вземач на подбив на богатите и могъщите, героичен конник, откъдето и да те погледнат — чудесен човек и, разбира се, ти спаси една котка от горяща сграда. Е, и двама души също, но всеки знае, че това с котката е най-важното. Кого се опитваш да измамиш, г-н Ментелик?
76
Смята се, че ако човек кръстоса пръстите си докато обещава нещо или докато се предполага че казва истината, може да излъже без да бъде обвинен че лъже. — Бел.пр.