В три и половина площад Сатор вече беше пълен.
Хубавото на златния костюм и шапката с крилете беше, че когато Олян ги свалеше, вече не беше себе си. А беше неопределимо лице със с нищо не забележими дрехи и белези, които човек най-много смътно да си припомни, че сигурно е виждал някъде си.
Той бродеше сред тълпата на път за Пощата. Никой не го погледна за втори път. Първия поглед изобщо не го безпокоеше. Никога досега не беше забелязвал, че всъщност е самотен. Винаги е бил самотен. Това беше единственият начин да си в безопасност. Белята беше, че златният костюм му липсваше. Наистина, всичко беше само представление. Но Човекът със Златния костюм беше много добро представление. Не му се искаше да е някой, когото ще забравят, някой на косъм от това да си остане сянка. Изпод крилатата шапка той можеше да прави чудеса, или поне да прави така, че да изглежда като чудеса, което беше почти също толкова добре.
Най-малкото беше сигурно, че до час-два той трябваше да стори чудо.
Е, добре…
Върна се в Пощата през задния вход и тъкмо щеше да се вмъкне вътре, когато някой му прошепна от сенките:
— Писта!
— Предполагам, че искаше да кажеш „Псът“? — отвърна Олян.
Здравомислещият Алекс излезе от сенките. Носеше стария си работен комбинезон от Голямата Магистрална и грамаден шлем с рога.
— Позабавихме се с платнището… — започна той.
— Какъв е тоя шлем? — сащиса се Олян.
— За дегизировка е — отговори Алекс.
— Голям рогат шлем?
— Да. С него съм толкова забележим, че на никой няма да му хрумне, че се опитвам да не ме забелязват, така че никой няма да си прави труда да ме забелязва.
— Само извънредно интелигентен човек може да измисли такова нещо — рече предпазливо Олян. — Какво стана?
— Трябва ни още време.
— Какво? Ама надпреварата почва в шест!
— Тогава няма да е достатъчно тъмно. Пък и няма да успеем да вдигнем платното преди и половина. А подадем ли глава над парапета дотогава, ще ни забележат.
— Хайде сега! Другите кули са твърде далече оттам!
— Да, но хората по пътя не са — изтъкна Алекс.
— Проклятие! — Олян беше забравил за пътя. Само му трябваше по-късно някой да си спомни, че е видял хора на магьосническата кула…
— Виж сега, готови сме да го издигнем — каза Алекс, като видя лицето му. — Веднъж като сме горе, ще се справим бързо. Трябва ни само половин час по тъмно, може би още някоя минутка.
Олян си захапа устната:
— Добре. Това мисля, че мога да го уредя. А сега се връщай да им помагаш. Но недейте да започвате преди да съм се върнал, разбрахме ли се? Вярвайте ми!
Нещо много често почнах да го казвам, помисли си той. Надявам се само да ми повярват.
Той се върна в кабинета си. Златният костюм си беше на закачалката. Той го облече. Имаше работа за вършене. Беше скучна, но трябваше да се свърши. Така че той се зае.
В пет и половина дюшемето изскърца под краката на влезлия в стаята г-н Помпа, мъкнещ една метла.
— Скоро Ще Стане Време За Надбягването, Г-н Меентелиг — напомни той.
— Трябва да довърша някои работи — отвърна Олян. — Има писма от строителите и архитекта и, ох, някой иска да му изцеря брадавиците82… Наистина трябва да се оправя с книжата, г-н Помпа.
В интимната обстановка на кухнята на Гепи Мангизов Игор най-грижливо съчиняваше бележка. В крайна сметка трябваше да се съблюдават някои приличия. Не може просто да изфирясаш като крадец в нощта. А разтребваш, убеждаваш се, че барчето е заредено, измиваш чиниите и прибираш точно колкото ти се полага от малката каса.
Ама си беше срамота. Толкова хубава работа си беше. Мангизов не искаше от него много, а на Игор му харесваше да тероризира останалите слуги. Повечето от тях де.
— Колко е тъжно, че си отивате, г-н Игор — изхлипа готвачката г-жа Глоубъри и си избърса очите с кърпичка. — Бяхте наистина глътка свеж въздух.
— Няма как, гошпожо Глоубъри — отвърна Игор. — Как ще ми липшва шамо щекът ви и паят ш бъбречета. Шгрява ми шърцето да видя жена, която наищина може да направи туй онуй от ощатъци.
— Изплетох ви това, г-н Игор. — Готвачката колебливо му подаде малък мек пакет. Игор внимателно го отвори и разгърна жилетка на бели и червени раета.
— Рекох си, да пази топло на шевовете ви — изчерви се г-жа Глоубъри.
За момент Игор отчаяно се бореше със себе си. Харесваше и уважаваше готвачката. Никога досега не беше виждал жена да борави толкова умело с остри ножове. Понякога се налагаше Кодексът на Игорите просто да се загърби.
82
Сред поверията за мистическите сили, които се предполага да бележат присъствието на един истински крал, е, колкото и да е странно, и способността да изцерява брадавици само с едно докосване. Целуването на бебета и докосването на дрехи за късмет също влиза под тази графа. — Бел.пр.