— Колеги, някой от вас да знае за какво е цялата тази патардия? — надигна глас над гълчавата той. — Май доста хора нещо са се разстроили.
— А, това е оная работа със щракалките — обясни Завеждащият катедра Неопределени изследвания. — Аз на тях никога не съм им се доверявал. Горкият Колабоун. По свой си начин си е съвсем свестен младеж. Добро момче, макар и пъпчиво. Както е тръгнало, ще опере пешкира…
А се очертаваше бая внушителен пешкир. Краен Колабоун от другата страна на стъклената топка си отваряше и затваряше устата като риба на сухо. Пред него Муструм Ридкъли почервеняваше от гняв — неговият многократно изпитан подход към повечето проблеми.
— … съжалявам, сър, но точно това пише, а Вие ми казахте да го прочета — оправдаваше се Колабоун. — А има още и още нататък, сър…
— Точно това ли ви дадоха щракалкаджиите? — разпитваше Архиканцлерът — Сигурен ли сте?
— Да, сър. Те ме погледнаха някак особено, сър, но това определено си е то. Защо ми е да си измислям, Архиканцлере? Та аз прекарвам повечето си време в цистерна. В една скучна прескучна самотна цистерна, сър.
— Нито дума повече? — разкрещя се Зеленобут. — Забранявам това!
До него г-н Финтър беше разсипал питието си върху няколко подгизнали гости.
— Моля? Забранявате ли ми, драги ми господине? — обърна се Ридкъли с внезапна ярост към Зеленобут. — Драги ми господине, аз съм ректорът на това учебно заведение! Никой, драги ми господине, няма да ми казва какво да правя в моя си университет! Ако нещо ще се забранява тук, драги ми господине, аз ще съм този, който ще го забранява! Благодаря много! Продължавайте, г-н Колабоун!
— Ъ, ъ, ъ… — задиша тежко Колабоун с надеждата да умре на място.
— Казах да продължаваш, бе човек!
— Ъ, ъ… да… „Нямаше мерки за безопасност. Нямаше достойнство. Имаше само пари. Всичко беше за пари и парите бяха всичко. Парите се отнасяха с нас като с вещи и ние умирахме…“
— Няма ли закон тук? Това е нагла клевета! — изви глас Стоули. — Това е някакъв долен трик!
— Кого обвинявате, драги ми господине? — ревна Ридкъли. — Да не би да намеквате, че г-н Колабоун, млад магьосник с безупречна честност, който, смея да твърдя, има забележителни постижения в изследванията си върху змиите…
— … мидите… — промърмори Пондър Стибънс.
— … мидите, му е текнало да ни изиграе някаква шега? Как смеете, драги ми господине! Продължавайте, г-н Колабоун!
— Аз, аз, аз…
— Това е заповед, д-р Колабоун!86
— Ъ… „Кръв смазва машините на Голямата Магистрална, а добросъвестни и лоялни хора плащат с живота си за подсъдната тъпота на Борда…“
Глъчката отново се надигна. Олян видя как взорът на лорд Ветинари затършува из залата. Той не успя да се скрие навреме. Погледът на Патриция мина право през него, отнасяйки пътьом кой знае какво. Вдигна се една въпросителна вежда. Олян отмести очи и потърси Мангизов.
Него го нямаше.
В омнископа носът на г-н Колабоун вече лъщеше като фар. Той се бореше с текста, изпускаше страници, забравяше докъде е стигнал, но продължаваше нататък с ината на човек, способен да прекара цял ден втренчен в някакво мекотело.
— … нищо друго освен опит да се очернят имената ни пред очите на целия град! — протестираше Стоули.
— „… нехаещи за плащаната за това цена. Какво да кажем за хората, причинили всичко това, докато си седят най-удобно около заседателната си маса и убиват с цифри? Това…“
— Аз ще съдя университета! Ще съдя университета! — изкряска Зеленобут, грабна някакъв стол и го запрати срещу омнископа. На половин път до стъклената топка той се превърна в ято гълъби, които изпърхаха стреснато към тавана.
— О, заповядайте, моля, съдете Университета! — изрева Ридкъли. — Имаме си пълен гьол с хора, опитвали се да съдят Университета…
— Тишина — изрече Ветинари.
Изобщо не го каза със силен глас, ефектът му беше по-скоро като на капка туш в чаша бистра вода. От думата се заизвиваха филизи и пипалца, стигащи навсякъде. И шумът беше задушен.
Разбира се, винаги ще има някой, който да не внимава.
— Нещо повече — пенеше се Стоули, незабелязвайки от собствения си малък свят, изпълнен с праведно възмущение, разпростиращата се тишина, — очевидно е, че…
— Аз ще си получа тишината — съобщи Ветинари.
Стоули се спря, огледа се и спихна. Възцари се тишина.
— Отлично — каза тихо Ветинари и кимна към Командир Ваймс от Стражата, който зашепна нещо в ухото на друг стражар, който пък си запроправя път през тълпата към вратата.
86
Архиканцлерът Ридкъли беше голям поклонник на отмъщение чрез повишение. Как може някакви си цивилни да критикуват един от неговите магьосници! Това беше негова привилегия. — Бел.пр.