— Подарък ми е от Нисшия Крал на джуджетата — каза Ветинари. — И наистина е много стар.
— Както виждам, посред игра сте. Играете джуджетата нали?
— Да, играя по щракса с един приятел от Юбервалд. За мое щастие — добави Ветинари, — вчерашното Ви прекъсване ми даде допълнителен ден за обмисляне на следващия ми ход.
Очите им се срещнаха. Мангизов щедро се разсмя. Ветинари се усмихна. Останалите, страшно нуждаещи се от разведряване, също се засмяха. Вижте, всички сме приятели, всъщност всичко е съвсем колегиално, нищо лошо няма да се случи.
Смехът малко неловко замря. Мангизов и Ветинари поддържаха усмивките си и се гледаха в очите.
— Някога трябва да изиграем една игра — каза накрая Мангизов. — И аз имам хубава дъска. Предпочитам да играя тролове.
— Безскрупулни, първоначално ощетени откъм численост, неминуемо губещи в ръцете на невнимателен играч? — отвърна Ветинари.
— Именно. Също както джуджетата разчитат на измами, финтове и внезапна смяна на позициите. На тази дъска човек може да научи всичко за слабостите на противника си — не се даде Мангизов.
— Така ли? — вдигна вежда Ветинари. — Не би ли трябвало по-скоро да се опита да научи своите?
— О, ами че това е просто Прас! Толкова е просто! — изджавка един глас.
И двамата се обърнаха да изгледат Конскипръж, който явно беше попрекалил с чувството на облекчение.
— Играх го като малък — изгъгри той. — Ама че скука. Джуджетата винаги побеждават!
Гилт и Ветинари се спогледаха и прочетоха в погледите си едно и също нещо, а именно: „Макар да не мога да понасям нито теб, нито която и да е страна на твоя светоглед, мога да ти призная поне, че не си Хрупърт Конскипръж.“
— Външността понякога е измамна, Хрупърт — рече добродушно Мангизов. — Играчът с троловете може и никога да не загуби, ако си знае работата.
— Знаете ли, веднъж едно джудже ми се заклещи в носа и Маминка трябваше да го извади с игла за коса — сподели Конскипръж, все едно това беше източник на безкрайна гордост.
Мангизов преметна ръката си през рамото му и му каза:
— Колко интересно, Хрупърт. Мислиш ли, че това може да ти се случи отново?
Когато те си тръгнаха, Ветинари пак застана на прозореца и се загледа в града отдолу. След някое време Дръмнот отново изникна.
— В предверието имаше известна размяна на реплики, милорд — съобщи той.
Ветинари не се обърна, но вдигна ръка.
— Да видим… Струва ми се, че някой от тях е започнал да казва нещо от рода на „Мислите ли че той…“, обаче Въртел чевръсто му е изшъткал, нали? Този някой, предполагам, е бил г-н Конскипръж.
Дръмнот се свери със записките в ръката си:
— Почти дословно, милорд.
— Нямаше нужда от кой знае колко въображение — въздъхна Лорд Ветинари. — Милият г-н Въртел. Толкова е… надежден. Понякога направо си мисля, че ако вече не беше зомби, щеше да е необходимо да го направим такова.
— Да дам ли начало на Разследване Номер Едно върху г-н Мангизов, милорд?
— О небеса, не. Той е твърде умен. Нека да бъде върху г-н Конскипръж.
— Нима, сър? Но вчера Вие казахте, че сте били убеден, че той не е нищо повече от алчен кретен.
— Нервен кретен, което го прави полезен. Той е до мозъка на костите си страхливец и лакомник. Веднъж имах случая да го видя на трапеза с pot au feu с бял боб и това, Дръмнот, беше впечатляваща гледка, която ще ми е трудно да забравя. Сосът се беше разхвърчал навсякъде. А и тези розови ризи, които носи, струват по повече от сто долара парчето. О, той присвоява чужди пари по сигурен, таен и не особено интелигентен начин. Изпрати… да, изпрати чиновник Брайън.
— Брайън ли, сър? — учуди се Дръмнот. — Сигурни ли сте? Той е забележителен, когато се опре до уреди, но доста неспособен на улицата. Ще го видят.
— Да, Дръмнот. Знам. Бих искал г-н Конскипръж да се изнерви малко… повече.
— А, разбирам, сър.
Ветинари се обърна с гръб към прозореца.
— Кажете ми, Дръмнот, Вие бихте ли казали, че съм тиранин?
— С пълна сигурност не бих, милорд — отговори Дръмнот, разтребвайки масата.
— И точно в това е проблемът, нали? Кой би казал на един тиранин, че е тиранин?
— Безусловно сложен въпрос, милорд — каза Дръмнот, докато подравняваше ръбовете на папките.
— В своите „Мисли“, чийто превод винаги съм смятал за твърде неадекватен, Буфан казва, че намесата с цел предотвратяване на убийство накърнява свободата на убиеца, която свобода все пак, по определение, е естествена, универсална и безусловна — заразсъждава Ветинари. — Може би ще си спомните прочутия му афоризъм: „Ако който и да е човек не е свободен, то и аз също съм малка закуска с пилешко месо“, който предизвика навремето значителни дебати. Така например, бихме могли да сметнем, че отнемането на бутилката от човек, който ще се самоусмърти от пиене, би била милостива, или даже направо похвална постъпка, но ето че и в този случай свободата е накърнена. Г-н Мангизов сериозно е изучавал Буфан, но, опасявам се, не е успял да го разбере. Свободата може и да е природното състояние на човечеството, но това важи също и за катеренето по дървета и яденето на все още шаваща храна. От друга страна Фрайдегер в „Модални контекстуалности“ твърди, че всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация. Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи. Тя преизпълва душата подобно на състоянието, което той другаде описва като Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit.26 Каква позиция бихте заели по въпроса, Дръмнот?
26
Паралелът е с немския философ Мартин Хайдегер. „Фрай“ значи „свободен“ на немски, а и на английски. Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit буквално ще значи нещо като „от-всякъде-напълно-неразбираема-такова-де-таковаковост“, дума която прилича на думи, използвани от Хайдегер. Хайдегер е прочут с изключителната трудност да бъде разбран, а е и същински ад за превеждане. Известно е и учението му за Dasein, което в преводите на Хайдегер най-често не се превежда, макар че буквално значи „съществуване“, макар че при Хайдегер не е толкова просто, етимологически то значи „бъдене тук на“, прилича на „das“, което значи „това“… абе изобщо има доста закачки с Хайдегер. Буфан вероятно е паралел с френския философ Жан-Пол Сартър, който има подобно изказване за свободата. — Бел.пр.