Олян гледаше право напред докато изчитаха списъка на престъпленията му. Как да не почувства човек, че всичко е толкова несправедливо. Физически, той не беше причинил на никого нищо по-лошо от потупване по рамото. Нито веднъж не беше разбил врата. Е, понякога се случваше да преодолее някоя ключалка, но след това винаги заключваше след себе си. Така че като се изключат всичките финансови щети, разорявания и банкрути, какво толкова лошо беше направил той, собствено? Ами че той само разместваше разни числа.
— Чудесна тълпа се е събрала този ден — отбеляза г-н Трупър докато премяташе края на въжето и завръзваше разни възли. — А е пълно и с преса. Най-вече разбира се от „На живо от бесилото“, но са тук и от „Псевдополиски Вестител“, комай зарад оная банка дето се срина у тях, а чух, че имало и едно момче от „Бизнесът на Равнините Сто“. Много добър финансов раздел имат — винаги хвърлям по едно око на цените за използвани въжета. Леле колко много хора искат да ви видят как умирате, сър.
Олян забеляза, как една черна карета спря до края на тълпата. На вратата й нямаше герб, освен ако не си посветен в тайната, че гербът на лорд Ветинари е целият черен. Черна фигура на черен фон. Трябва да му се признае на гадината, че имаше стил…
— Ъъъ? Какво? — измънка той след като го сръгаха с пръст.
— Питах Ви, дали няма да имате някакви последни думи, г-н Искрометов? — каза палачът. — Такъв е обичаят. Та се чудех, значи, дали пък нямате нещо предвид?
— Всъщност никога не съм имал предвид да умра — отвърна Олян. Така си беше. Досега наистина не беше очаквал да умре. Беше сигурен, че все нещо ще изникне.
— Тея не бяха зле, сър — одобри г-н Уилкинсън. — Е, това беше, нали?
Олян присви очи. Завесата на прозореца на каретата се разклати. Вратата на каретата се отвори. Надеждата, това най-голямо от всички съкровища, благоволи леко да проблесне.
— Не, това не бяха истинските ми последни думи — заяви той. — Ъ… нека да помисля…
Слаба фигура, на вид някакъв чиновник, излизаше от каретата.
— Ъъъ… това сега, не е точно най-най-хубавото нещо, което съм извършвал, но все пак си го бива, а?3… ъъъ…
Сега нещата започнаха да придобиват някакъв смисъл. Ветинари сигурно беше решил да го сплаши, това била цялата работа. Тъкмо това следваше да се очаква от тоя човек, доколкото беше чувал Олян. Щеше да има помилване!
— Аз… ъъъ… аз…
Чиновникът долу с мъка си пробиваше път през тълпата.
— Защо не побързате малко, г-н Искрометов? — подкани го палачът. — Колкото — толкова, а?
— Искам да излезе както трябва — заяви високомерно Олян, докато следеше как чиновникът се мъчи да заобиколи един едър трол.
— Да, но има ограничение — раздразни се от това нарушение на доброто поведение палачът. — Иначе може да ми се размотавате тук, ъъъ, с дни! Стегнато и ясно, това е то добрият стил.
— Точно така, точно така — съгласи се набързо Искрометов. — Ъъъ… я, вижте онзи човек там? Виждате ли, който Ви маха?
Палачът се обърна към чиновника, който най-сетне стигна до подножието на ешафода.
— Нося послание от Лорд Ветинари! — извика човекът.
— Точно така! — възкликна Олян.
— Той казва да свършвате най-сетне, че вече отдавна се съмна! — каза чиновникът.
— О — промълви Олян, гледайки черната карета. Проклетият Ветинари също имал тъмничарско чувство за хумор.
— Хайде, г-н Искрометов, нали не искате да ми докарате неприятности? — потупа го по рамото палачът. — Само една-две думи и после всички ще можем да си гледаме живота. Е, естествено, като се изключат тук присъстващите.
Значи това беше то. В известен смисъл имаше нещо доста облекчаващо. Нямаше какво повече да се плашиш от най-лошото, което може да те сполети, защото то вече те беше сполетяло, и скоро всичко щеше да приключи. Тъмничарят се беше оказал прав. Това, което трябва да направиш в този живот, е да стигнеш оттатък ананаса, напомни си Олян. Той може и да е голям, ръбат и чепат, абе изобщо дърво, но отдолу можеше да има праскови. Струваше си да се живее заради такава мечта, което, в настоящия момент, я правеше напълно безполезна.
— В такъв случай — каза Олян фон Ментелик — предавам душата си на всеки бог, който съумее да я открие.
— Отлично — одобри палачът и дръпна ръчката.
Албърт Искрометов умря.
По всеобщо съгласие, това бяха много добри последни думи.
3
Е, това не е точно като последния ред от „Повест за два града“ на Дикенс, а именно последните мисли на Сидни Картън преди да се качи на гильотината вместо друг човек: „Това е най-най-хубавото нещо, което съм извършил. Това е най-блаженият покой, който някога съм намирал“, но все пак доколкото Олян също се качва на ешафода под друга самоличност… — Бел.пр.