— Чакай малко, повечето време те си мислиха, че те мамят мен!
— Вие Им Нагласихте Капана, Г-н Меентелиг.
Олян замалко не го ръгна внушително, но точно навреме се отказа. По този начин човек може да си счупи някой пръст.
— Добре де, ама като си помислиш — опита следващия подход той, — аз вече си платих за всичко! За малко не ме обесиха, мътнитеговзели!
— Да, Но Все Още Таите Мисли За Бягство Или По Някакъв Начин Да Използвате Ситуацията В Своя Изгода. Казват, Че Вълкът Козината Си Мени, Но Нрава Не.
— Обаче ти трябва да се подчиняваш на заповедите ми, нали? — изръмжа той.
— Да.
— Тогава я си откъсни скапаната глава!
За момент червените очи премигнаха. Когато Помпа отново заговори, направи го с гласа на лорд Ветинари:
— Ах, Ментелик. Въпреки всичко изобщо не внимавате. Г-н Помпа не може да изпълнява заповед за самоунищожение. Мислех, че поне това ще успеете да съобразите. Ако още веднъж му дадете подобна заповед, ще последват наказателни мерки.
Очите на голема отново премигнаха.
— Ама как… — секна дъхът на Олян.
— Имам Съвършено Точна Памет Относно Устни Инструкции — обясни големът с нормалния си боботещ глас. — Предполагам, Че Лорд Ветинари, Отчитайки Образа На Вашите Мисли, Е Оставил Това Съобщение, Защото…
— Имах предвид гласа!
— Съвършено Точна Памет, Г-н Меентелиг — отговори големът. — Мога Да Говоря С Всички Човешки Гласове.
— Тъй ли? Браво на тебе.
Олян вдигна поглед към лицето на г-н Помпа. Това лице никога не издаваше признаци на одухотвореност. Имаше нещо като нос, но той не беше нищо повече от глинена издатина. Устата му се движеше когато говореше и боговете знаеха как изобщо изпечена глина би могла да се движи така. Е, всъщност те вероятно знаеха. Очите никога не се затваряха, само притъмняваха.
— Наистина ли можеш да ми четеш мислите? — попита го той.
— Не, Правя Само Екстраполация На Базата На Предишно Поведение.
— Е, добре… — на Олян, за разлика от всичко, с което беше свикнал досега, не му достигаха думи. Гледаше безизразното лице над себе си, което въпреки всичко някак си успяваше да изрази неодобрение. Беше свикнал с изражения на гняв, на възмущение, на омраза. Бяха си част от работата му. Но какво беше един голем? Просто… кал. Прегоряла земя. Когато хора те гледаха все едно си по-долу от прахта под краката им, това беше едно нещо, но беше някак странно неприятно, когато и прахта започнеше да те гледа така.
— … недей — завърши нескопосано той. — Върви и… ами работи. Нали това правиш! Нали това ти е работата!
Наричаха я късметлийската щракалкова кула, Кула 181. Беше достатъчно близо до град Шибън28, за да може човек да намери топла баня и свястно легло през почивните си дни, но, тъй като тук все пак беше Юбервалд, нямаше чак толкова много местен трафик и освен това, нещо много по-важно, беше високо-високо в планините, а големите шефове не обичаха да се качват чак дотук. В добрите стари дни през миналата година, когато всяка нощ имаше Час на Мъртвите, тази кула беше извадила особен късмет, тъй като Часът за нагорната и за надолната линии се падаше по едно и също време, така че имаше допълнителен чифт ръце за поддръжката. Сега Кула 181 си извършваше поддръжката на живо или изобщо я пропускаше, както и по всички останали кули, но все още си беше добре човек да бъде назначен в нея.
Впрочем, в нея назначаваха предимно хора. Е, долу в равнината постоянно се шегуваха, че в 181-ва служили вампири и върколаци. Истината обаче беше, че тя, също както и много други кули, нерядко се обслужваше от дечурлига. Всички знаеха, че става така. Всъщност новата управа може и да не знаеше, но и да узнаеше, не би направила нищо по въпроса, освен старателно да забрави, че е знаела. На хлапетата нямаше нужда да им се плаща.
Младите (предимно) мъже по кулите се съдираха от работа при всякакво време, за едва-едва стигащи им пари. Бяха самотници, закърнели мечтатели, бегълци от закона, за които законът беше забравил, или просто бегълци от всички останали. Хващаше ги един особен вид целенасочена лудост; казваха, че тракането на кепенците ти влизало в главата и че вътрешностите ти пулсирали заедно с него, така че рано или късно почваш да четеш съобщения само по тракането им. В кулите си те пиеха горещ чай от чудновати калаени канчета, силно разширяващи се към дъното, така че да не се обръщат, когато бурите разклатеха кулата. По време на отпуска те пиеха алкохол от каквото им паднеше. И говореха на техен си жаргон, за магаре и не-магаре, за системен овърхед29 и за пакетно поле, за това да го забарабаниш и да го подпалиш, за 181 (което беше добре) или запушено (което беше лошо) или тотално запушено (ама наистина много зле), за подпълващ код и за лаком код и за жакард30…
28
Шибън (в английския оригинал Bonk), или както го произнасят местните жители, Шиибн, е най-близкото нещо до главен град, което има Юбервалд. До този град е входът към мините на Нисшия крал на джуджетата, а в града живее лейди Марголота, с която Ветинари играе на Прас! по щракалките и с която се смята че имал роман на младини. Именно в този град се развива основната част от действието на „Петия слон“. По време на посещението на Ваймс там, освен всичко друго, са се случили крайно неприятни неща с екипа на най-близката до града щракалкова кула. Ваймс е забелязал следи от нападение по основата на друга юбервалдска кула. Ако такива неща не са се случвали с разположената в същия кризисен район Кула 181, това ще помогне да се обясни, защо тя е известна като късметлийска. — Бел.пр.
29
Този компютърен термин за частта от ресурсите, използван за вътрешно системни цели, всъщност си значи просто издръжки, разходи, фира. Но етимологически значи „над главата“, което при особеното значение на Овърхеда за щракалките си е много подходящо… — Бел.пр.
30
Не е ясно, какво точно е означавало „жакард“ в щракалките, но първата машина, чиито операции са управлявани чрез перфокарти е Тъкачният стан на Жакард, изобретен през 1801 г. — Бел.пр.