Освен това те обичаха деца, които им напомняха тези, които са оставили там, откъдето са дошли или които нямаше как да имат, а пък хлапетата обожаваха кулите. Идваха и се въртяха наоколо и вършеха разни дребни неща и изглежда попиваха семафорния занаят само от гледане. Падаха си умни, овладяваха клавишите и ръчките като с магия, обикновено имаха превъзходно зрение и повечето от тях фактически бягаха от вкъщи без да напускат родните си места. Защото горе на кулата ти се струва, че може да видиш всичко чак до Ръба на света. Със сигурност при хубаво ясно време можеше да се видят няколко съседни кули. Можеше да се преструваш, че и ти можеш да четеш щраксове само по тракането на кепенците, докато под пръстите ти се нижат имена на далечни места, които никога не си виждал, обаче на кулата изглеждаха някак си свързани с теб…
За мъжете от Кула 181 тя беше Принцесата, макар че в действителност беше просто Алис31. Беше на тринадесет, можеше да поддържа часове наред единия край на линията без ничия помощ и по-късно щеше да има интересна кариера, която… както и да е, тя запомни онзи разговор през онзи ден, защото беше странен. Не всички сигнали бяха съобщения. Някои бяха команди за кулите. Някои, като дръпнеш ръчките според далечния сигнал, правеха да стават разни неща в собствената ти кула. Всичко това Принцесата го знаеше. Доста от нещата, пътуващи по Голямата Магистрална, се наричаха Системен Овърхед — команди към кулите, отчети, съобщения за други съобщения, дори раздумка между операторите, макар че последното беше строго забранено тези дни. Всичко това беше кодирано. Голяма рядкост беше да видиш прав текст в Овърхеда. Този път обаче…
— Ето го пак — каза тя. — Не може да е наред. Няма подателски код, нито адрес. Овърхед е, ама е в прав текст.
От другата страна на кулата, седнал с лице в другата посока, защото обслужваше линията нагоре, беше Роджър32, който беше на седемнадесет и вече работеше за куло-майсторския си сертификат. Ръката му не спря докато казваше:
— И какво казва?
— Отначало ГНУ, това знам, че е код, а после само едно име. Джон Миличков. Това да не е…
— Предаде ли го? — намеси се Дядото. Той се беше свил в ъгъла на претъпканата кабинка посредата на кулата и поправяше една рамка с кепенци. Дядото беше майсторът на кулата, беше ходил навсякъде и знаеше всичко. Всички го наричаха Дядо. Беше на двадесет и шест. Винаги вършеше нещо по кулата, когато тя работеше на линията, въпреки че в другото кресло винаги имаше момче. Едва по-късно разбра защо.
— Да, защото беше код Г — отговори Принцесата.
— Значи си направила каквото трябва. Недей да се безпокоиш за него.
— Да, но и преди съм предавала това име. На няколко пъти. Нагоре и надолу. Само име, никакво съобщение, нищо! — Тя усещаше, че е казала нещо нередно, но все пак продължи. — Знам, че това У накрая значи, съобщението да се обърне назад, като стигне края на линията, а Н значи, че не се регистрира. — Това си беше фукня, но тя нали беше прекарала часове в четене на кодовата книга. — Значи е само едно име, обикалящо без край нагоре и надолу! Какъв е смисълът?
В нещо определено беше сгазила лука. Роджър все още работеше на линията си, но се беше втренчил право напред с буреносен израз. Накрая Дядото каза:
— Много умно, Принцесо. Да пукна, ако не си права.
— Ха! — обади се Роджър.
— Съжалявам, ако съм сбъркала нещо — измънка смирено момичето. — Само дето си помислих, че е странно. Кой е Джон Миличков?
— Той… падна от една кула — отговори Дядото.
— Значи е мъртъв? — поиска да се увери Принцесата.
— Е, някои казват… — започна Роджър.
— Роджър! — сряза го Дядото. Прозвуча като предупреждение.
— Знам за Изпращането у Дома — изтъкна Принцесата. — И знам също, че душите на умрелите линейчици остават по Магистралната.
— Кой ти каза това? — попита Дядото.
Принцесата беше достатъчно умна да схване, че ако уточни, някой ще си има неприятности.
— О, просто го дочух — каза тя неопределено. — Отнякъде.
— Някой се е опитвал да те изплаши — изсумтя Дядото, не отделяйки очи от зачервяващите се уши на Роджър.
На Принцесата не й изглеждаше страшно. Ако си умрял, като че ли беше по-добре да си летиш между кулите, отколкото да лежиш под земята. Но тя беше също така и достатъчно умна да знае кога да изостави някоя тема.
31
„Алис“ и „Боб“ (иначе казано устройство А и устройство Б) са традиционните обозначения на двете крайни страни в примерите в класическите текстове по криптография, а по-късно по техен пример са използвани и в много други области. Типичният пример в споменатите текстове е започвал с изречението „Алис иска да изпрати съобщение на Боб“. Друго интересно качество на името Алис е, че много прилича на английската дума за „псевдоним“, „кодово име“ — „alias“. — Бел.пр.
32
„Роджър“ пък е приемащата страна. „Прието“ на английски е Received, съкратено R, а когато е трябвало да е сигурно че буквата е чута добре, обичайно се е казвало „Р като Роджър“. Така че в англоезичните радио-свръзки обикновено са казвали „Роджър“ имайки предвид „прието“. — Бел.пр.