След дълга пауза, прекъсвана само от скърцането на новите панти на кепенците, най-накрая отново заговори Дядото. И докато говореше, изглеждаше, сякаш си е наумил нещо:
— Гледаме това име да тече в Овърхеда — рече той и на Принцесата й се стори, че вятърът в рамките над нея зави по-самотно, а неспирното тракане на кепенците стана по-настоятелно. — Той никога не поиска да се върне вкъщи. Той беше истински линейчик. Името му е в кода, във вятъра в такелажа и в кепенците. Никога ли не сте чували да казват: „Човек не е мъртъв, докато все още споменават името му“?
Глава пета
Изгубен в пощата
Станли си лъскаше карфиците. При това с израз на блажено съзерцание, все едно сънуваше с отворени очи.
Колекцията блещукаше по прилежно нагънатите ивици кафява хартия и по рулата черен филц, съставляващи пейзажа на света на една истинска карфичена глава. До него беше голямата му настолна лупа, а в краката му — торбичка с разнородни карфици, купени през последната седмица от една пенсионирала се майсторка на иглата.
Беше отлагал момента на отварянето, за да му се наслади още повече. Разбира се, почти със сигурност щеше да излезе, че е пълна с най-обикновени месинговки, може би с някоя случайна плоскоглава или линеен дефект, но цялата работа беше там, че никога не знаеш. Това беше то радостта от торбичките33. Никога не знаеш. Не-колекционерите бяха кощунствено нехайни към карфиците, третираха ги, все едно не са нищо повече от тънки заострени парчета метал за забождане на неща към други неща. Затова много чудесни карфици с огромна стойност са били намирани в торба месинговки.
А сега, благодарение на г-н Ментелик, той имаше Широкоглава Свръхдълга Номер Три „Пилето“. Светът искреше като карфиците, толкова спретнато подредени по филца, развит точно пред него. Той може и да понамирисваше на сирене и да имаше гъбички чак до коленете, но точно в този момент Станли се рееше на сребърни криле посред сияйни небеса.
Грош седеше до печката, дъвчеше си ноктите и си мърмореше нещо. Станли не му обръщаше внимание, понеже не ставаше дума за карфици.
— … ме произведе, нали? Няма значение, какво ш’ каже Орденът! Той може да повиши когото ще, нали така? Това значи ощ’ едно златно копче на ръкава ми както и полагаемата надбавка, нали? Никой от другите не рачи да ме нарече Старши пощальон! И после ей така, кат’ на шега, да вземе и да достави писмо. Писмото било у него, видял адреса, и направо, без да му мисли, си го доставя! Може пък да има пощаджийска кръв у него! А и ги върна тея металните писмена! Писмена, писма, връзката ей я на̀. Знак е това, няма криво-ляво. Ха, ’ми че той може да чете думи, дето ги няма! — Грош изплю парченце от нокът и сбърчи чело. — Но пък… ще иска той да знае за Новото Пийе. О, да. Но пък… то ш’си е като д’ чешеш краста. На зле може да потръгне. Много на зле. Но пък… ха, как ги върна само тея ми ти букви за нас… много добра работа. Може и да е истина, че ш’ дойде ден и пак ш’да имаме истински Началник Пощите, както е речено: „И да, ще стъпче Той под нозете си Изоставените Ролкови Кънки и ето, Кучетата на Света ще строшат зъбите си в Него“. И ни показа той знак, няма измама. Е вярно, знак над префърцунена подстригвачница за жени, ама си беше знак, дума напряко не мож’ се каже. Ам’че нали ако беше очевидно, всеки друг щеше д’ може д’ ни го посочи. — Още един къс от нокът улучи края на нажежената печка и изцвърча. — А пък и няма да стана по-млад, т’ва е то, факт. На изпитателен срок обаче, не беше добре т’ва, хич не беше добре. Ами че к’во ш’ стане, ако се случи да опъна петалата ощ’ утре, а? Ще застана аз пред праотците си и ще ми рекат те: „О чедо наше, стана ли ти Старши Пощенски Инспектор Грош?“, а аз ще кажа, че не, а пък те пак ш’ питат: „А стана ли тогаз, чедо наше, Пощенски Инспектор Грош?“ и аз ш’ отвърна, че съвсем не, а те ш’ рекат: „Ами тогаз, чедо наше, сигурно си бил поне Старши Пощальон Грош?“, а аз ш’им река, че не точно, и ш’ми рекат те тогава: „Гръм и мълния, Контроливър, нима изобщо не си могъл да постигнеш нищо повече от Младши пощальон? Що за Грош си ти?“ и лицето ми ще е червено и ще потъна аз до шия в безчестие. И к’во от туй, че самичък съм въртял всичко тук години наред, к’во от туй? Трябва д’ си го има ч’век това ми ти златно копче!
33
Срам е за един преводач да обяснява под линия каква остроумна „непреводима“ игра на думи не му е стигнало умението да преведе, но за тази игра на думи, убийте ме, не намерих добър български еквивалент. „Радостта от торбичките“ (the joy of sacks) звучи на английски точно като „радостта от секса“ (the joy of sex). — Бел.пр.