… и спря.
Така значи, мозъкът му беше докаран чак дотук с цената на непомерни усилия, и ето че дойде време и той да свърши малко работа.
Залата на Пощата беше мрачна пещера, затрупана с планини от писма. Нямаше никакви балкони, нито лъскави бронзови орнаменти, нито кипящ от работа персонал и дяволски сигурно нямаше никакви клиенти. Залата на Пощата е могла да изглежда така единствено в миналото, нали така? И имаше балкони, сър, обикалящи от край до край голямата зала на всеки етаж, сър, от ковано желязо като дантела! В настоящето, тук и сега, обаче ги нямаше. Но той не беше и в миналото, не и наистина. Нали пръстите му напипваха стълбище там, където очите му виждаха постлан с килим под. Олян реши, че се намира тук-и-сега, обаче вижда и чува тук-и-някога. Разбира се, трябваше да си луд за да повярваш в подобно нещо, но това нали беше Пощата. Горкият г-н Сайдбърн е стъпил на под, който вече не го е имало.
Олян спря преди да стъпи на балкона, протегна се надолу и отново изтръпна, когато върховете на пръстите му още веднъж преминаха през килима. Тук е стоял и, как беше, а да, г-н Млък, та той е хукнал да погледне надолу и…
… пльок, сър, пльок по мраморния под.
Олян внимателно се изправи, прилепи се с гръб към стената и зяпна смаяно голямата зала.
От тавана висяха люстри, но не бяха запалени, защото през бляскавия купол се лееше слънчева светлина върху пейзаж без гълъбови изпражнения, но за сметка на това изпълнен с хора, сновящи по шахматните плочи на пода или здраво работещи зад дългите лъскави гишета, „направени от рядко дърво, тъй казваше тате“. Олян стоеше и не можеше да се нагледа.
Сцената беше построена от стотици целенасочени дейности, весело сливащи се в пълна анархия. Под него хора блъскаха големи телени кошове на колела, чували с писма се точеха по поточни линии, чиновници трескаво пълнеха рафтовете на гълъбарника. Беше механизъм сглобен от хора, „сър, само да го бяхте видели!“ Далече вляво, от отсрещната страна на залата се издигаше златна статуя, три-четири пъти по-голяма от човешки ръст. Изобразяваше строен младеж, очевидно бог, не носещ нищо друго освен шапка с крилца, сандали с крилца и — Олян примигна — като че ли смокиново листо, и то с крилца. Скулпторът го беше уловил в момент, когато се канеше да скочи във въздуха с писмо в протегнатата нагоре ръка и с изражение на благороден устрем. Статуята господстваше над залата. Понастоящем я нямаше. Постаментът й беше празен. Щом като бяха изчезнали люстрите и гишетата, то статуя, която дори само е изглеждала златна, не е могла да има никакъв шанс. Вероятно това е бил „Духът на Пощенската Служба“ или нещо такова35. Междувременно пощата долу се придвижваше по по-прозаичен начин.
Точно под купола имаше часовник с по един циферблат във всяка от четирите посоки. Докато Олян го гледаше, голямата стрелка се премести право нагоре.
Изсвири рог. Шеметният балет прекъсна, когато някъде под Олян се отвориха врати, влязоха мъже в „униформите, сър, лазурно сини с бронзови копчета! Да ги бяхте видяли само!“ строиха се в две редици пред голямата двукрила врата и застанаха мирно. Там ги очакваше грамаден мъж с лице като зъбобол. Той имаше на колана си голям пясъчен часовник в жироскопична бронзова клетка и оглеждаше строя сякаш е виждал и по-неприятни гледки, но рядко, и то само по подметките на огромните си ботуши. Той вдигна часовника с израз на злобно тържество, пое си дълбоко въдух и изрева:
— Доооставка Номер Чееетири… стегниии се!
Думите достигнаха до Олян леко приглушени, сякаш ги чуваше през картон. Пощальоните, вече изправени мирно, се постараха да изглеждат още по-стегнати. Мъжагата ги изгледа и отново си пое въздух:
— Доооставка Номер Чееетири готови, готови!… РАЗНАААААААА-СЯЙ!
Двете редици минаха покрай него в забързано шествие и излязоха.
„Някога ние бяхме пощальони…“
Трябва да намеря истинска стълба, помисли си Олян, докато отстъпваше от ръба. Аз… халюцинирам в миналото. Но съм стъпил в настоящето. Като сомнамбулизъм е. Не искам да стъпя право в чистия въздух и да свърша като поредното тебеширено очертание.
Той се обърна и тогава някой премина право през него.
Усещането никак не беше приятно, като внезапен пристъп на треска. Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше да видиш как главата на някого другиго минава през твоята. Гледката беше предимно сива, изпълнена с малко червено и тук таме кухини за синусите. Изобщо не ви трябва да знаете за очните ябълки.
35
Очевидно е подобието на този бог с Меркурий, вестоносеца на боговете. Във Великобритания позлатена статуя на Меркурий се свързва предимно със сградата на BBC. — Бел.пр.