— Е, само така — рече неопределено Олян, и това като че изчерпваше всичко. После се изправи и прочисти гърлото си:
— Е, това е то, господа. Ако искаме да върнем Пощата в бизнеса, трябва да започнем с доставяне на старата поща. Това е наше свещено задължение. Пощата трябва да пристигне. Дори да са минали петдесет години, ние накрая ще я доставим. Знаете си обиколките. Изкарайте ги с бодра крачка. Помнете, че ако няма как да я доставите, примерно ако къщата я няма… е, връщаме я тук и отива в служба Мъртви писма, но поне ще сме се опитали. Сега му е времето хората да забележат, че Пощенската служба е отново в действие, разбирате ли?
Един от пощаджиите вдигна ръка:
— Да? — и тъй като способността на Олян да запомня имена беше по-добра от способността му да си спомни каквото и да е друго от снощи, той добави: — Старши Пощальон Томпсън, нали?
— Да, сър! Ами к’во ш’ правим, когато хората почват да ни дават писма?
Олян изви вежда:
— Моля? Мислих си, че ние доставяме пощата, нали?
— Не, Бил е прав — намеси се Грош. — Какво да правим, ако хората ни дадат нова поща?
— Ъ… какво сте правили досега?
Пощальоните се спогледаха.
— Едно пени такса за д’ им го маркираме с печата, връщаме го тук и м’ удряме официалния печат — изрецитира Грош. — После се сортира и доставя.
— Значи… хората трябва да чакат, докато не видят пощальон, така ли? Изглежда ми малко…
— О, в стари дни, виждате ли, имаше десетки малки пощенски станции, десетки — посочи Грош. — Но като взе да се скапва всичко, ги изгубихме.
— Е добре, ние да движим пощата, а проблемите ще ги оправяме като дойдат — каза Олян. — Сигурен съм, че ще изникнат идеи. А сега, г-н Грош, имахте една тайна за споделяне…
Връзката ключове на Грош подрънкваше, докато той водеше Олян през мазетата на Пощенската палата до една метална врата. Олян забеляза черно-жълто въже проснато по пода: Стражата е била и тук.
Ключалката изщрака и вратата се отвори. Отвътре се процеждаше синкаво сияние, точно толкова слабо, че да е дразнещо, да оставя виолетови сенки на ръба на зрителното поле и да насълзява очите.
— Вуя-ла — обяви Грош.
— Това да не е… нещо като оперен орган? — опита се да отгатне Олян. Не беше лесно да се различат очертанията на машината посред стаята, но тя определено се мъдреше там с целия чар на уред за изтезания. Синкавото сияние идваше някъде от центъра й. Очите на Олян вече бяха станали на капчуци.
— Добър опит, сър. Всъщност т’ва е Сортировъчната машина — каза Грош. — Тя е проклятието на Пощата, сър. Някога е имала демончета39 за с’мото четене на адресите, но всичките са се изпарили още пр’ди години. И добре, че тъй стана.
Погледът на Олян пробяга по телените рафтове, заели цяла стена в обширното помещение. Фиксира също и тебеширените очертания на пода. Тебеширът проблясваше на странната светлина. Очертанията бяха твърде малки. Едно от тях имаше пет пръста.
— Производствен инцидент — промърмори Олян. — Е, добре, г-н Грош. Разкажете ми.
— Не се приближавайте до светлината, сър — предупреди го Грош. — Тъй казвах аз на г-н Кутсузагробов. Той обаче се вмъкна тук долу по-късно, сам-самин. Майчице мила, сър, точно младият Станли да вземе да дойде и д’ го намери, след като забеляза как горкичкият Мотльо влачи нещо. И кръвопролитно зрелище се изправи пред взора му. Хич не можете д’ си представите, к’во е било тук, сър.
— Мисля че мога — промълви замислено Олян.
— Съмнявам се, че можете сър.
— Мога. Наистина.
— Сигурен съм, че не можете, сър.
— Мога пък! Разбрахме ли се? — викна Олян. — Мислиш ли, че не мога да видя тези малки тебеширени очертания? Айде да продължим, преди съвсем да изперкам.
— Ъ… тъй си е, сър — склони Грош. — Чували ли сте някога за Адски Тъпия Джонсън? Доста е прочут в тоя град.
— Той не строеше ли разни неща? Нали на неговите неща все нещо не им беше наред? Сигурен съм, че съм чел нещо за него…
— Същият, сър. Проектирал е к’во ли не, но, колкото и д’ е тъжно, всеки път е имало по някой сериозен недостатък.
В мозъка на Олян един спомен разръчка един неврон:
— Не беше ли той човекът, препоръчвал подвижните пясъци като подходящ терен за строителство, защото така то щяло да се движи по-бързо?
— Точно така, сър. Обикновено основният недостатък е бил, че проектантът е бил Адски Тъпия Джонсън. Мож’д’с’каже, недостатъкът е бил неразделна част от цялото. Трябва д’се признае, доста от нещата, направени по неговите планове, си работят добре, само дето не вършат работата, за която са били правени. Ей туй, сър, наистина е започнало като орган, но е завършило като машина за сортиране на писма. Идеята е, че като изсипеш чувала с пощата в тази фуния, писмата бързичко се сортират по онези рафтове. Казват, че намеренията на Началник Пощата Кауърби били добри. Тоя човек си беше маниак на тема бързина и ефикасност. Дядо ми казваше, че Пощата изхарчила цяло състояние да я накара да работи.
39
„Демончета“, естествено от същия тип като в джобните дизорганизатори, иконографите и т.н., поради което и тук е преведено с този термин. В оригинала е „imp“. В британските кралски пощи обаче големите сортировъчни машини са работели с Интегриран Процесор за Поща (Integrated Mail Processor), съкратено IMP. — Бел.пр.