— Те обаче смятат себе си за собственост! — възрази Олян. — Така ми казахте Вие.
Те се изгледаха един другиго. После г-ца Миличкова разрови разсеяно някакви папки:
— Засега мога да Ви дам да зае… да вземете на работа четирима. Значи… Порта 1, Трион 20, Звънарна 2 и… Ангамарад. Все още само Ангамарад може да говори. Свободните още не са помогнали на останалите…
— Помогнали ли?
Г-ца Миличкова сви рамене:
— Много от културите, създавали големи, са смятали, че сечивата не бива да говорят. Те нямат езици.
— И Сдружението им отпуска допълнителна глина, а? — вметна любезно Олян.
Тя го прониза с поглед.
— Нещата са малко по-мистични — каза тя с официален тон.
— Отлично, няма проблем да са неми, стига да не са глупави — отвърна Олян, опитвайки се да изглежда сериозен. — Този Ангамарад как така си има име? Те нали имаха само обозначения?
— Доста от много старите имат собствени имена. А сега ми кажете, какво искате да вършат? — рече жената.
— Да са пощальони — отговори Олян.
— Да работят на обществено място ли?
— Не мисля, че е възможно да има тайни пощальони. — Олян закратко си представи сенчести фигури сновящи от врата на врата. — Проблем ли има?
— Ами… не. Определено няма! Само дето хората малко се нервират и подпалват офиса на Сдружението. Ще ви ги пратя възможно най-скоро. — Тя направи малка пауза — Нали сте наясно, че притежаваните големи имат право на свободно време веднъж седмично? Нали сте чели памфлета?
— Ъ… свободно време ли? За какво им е изпотрябвало свободно време? Чукът си няма свободно време, нали?
— За да бъдат големи. Хич не питайте какво правят… Аз мисля, че просто отиват да си седят в някое мазе. То е… начин да покажат, че не са чукове, г-н Ментелик. Погребаните забравят. Свободните големи ги учат. Но не се безпокойте, през останалото време дори няма да спят.
— Значи… и г-н Помпа ли ще си има свободен ден тази седмица? — попита Олян.
— Разбира се — отвърна г-ца Миличкова и Олян си го отбеляза под графа „полезна информация“.
— Добре. Благодаря Ви — каза той.
„Искате ли да вечеряме днес?“ Олян обикновено нямаше никакви затруднения с думите, тези обаче не можаха да се откъснат от езика му. В г-ца Миличкова имаше нещо тръпчиво като ананас. А имаше и нещо в израза й, което като че му казваше: с нищо не можеш да ме изненадаш. Знам всичко за теб.
— Нещо друго има ли? — попита тя. — Защото сте застанали с отворена уста.
— Ъ… не. Всичко е наред. Благодаря Ви — измънка Олян.
Тя му се усмихна, от което някои части от Олян изтръпнаха.
— Е, добре, вървете тогава, г-н Ментелик — каза тя. — Вървете да огрявате света като слънчице.
Четирима от всеки петима пощальони, или както ги наричаше г-н Грош, бойци дьо ветеран, се бяха събрали да пият чай в отрупаното с поща килерче, смехотворно наричано „стая за лични нужди“. Аджи го бяха изпратили вкъщи, след като отстраниха булдога от крака му. Олян ги почерпи с кошница с плодове. Няма как да сбъркаш с една кошница с плодове. Е, в крайна сметка те бяха захапали работата. Както впрочем и булдогът. Обаче все някаква поща вече беше доставена, трябваше да се признае. Е, трябваше да се признае също, че тя беше закъсняла с много много години, но все пак пощата се придвижваше. Можеше да се усети това нещо във въздуха. Усещането тук вече не беше като в гробище.
И ето че Олян се оттегли в кабинета си, където се отдаде на творчество.
— Чаша чай, г-н Ментелик?
Той вдигна поглед към Станли, зяпащ го някак си странно.
— Благодаря, Станли — каза му той, оставяйки писалката. — А, виждам, че си успял да го задържиш почти целия в чашата този път! Браво!
— Какво рисувате, г-н Ментелик? — заизвива врата си момчето. — Това тук прилича на Пощата!
— Точно така, Станли. Това тук ще бъде пощенска маркировка. Ето, какво ще кажеш за останалите? — и той му подаде другите скици.
— Ау, ама Вие сте толкова добър ри-су-вач, г-н Ментелик! Та това е досущ лорд Ветинари.
— Тази ще е маркировката за едно пени — обясни Олян. — Образа го прерисувах от пенито. На двупенсовата е градският герб, на петпенсовата е Морпоркия с вилицата43, а голямата еднодоларова е с Кулата на Занаята. Мисля и за някаква десетпенсовка.
— Много са хубави, г-н Менетилик, — възхити се Станли. — С всичките тези детайли. Като мънички картини са. Как се наричат тези тънки вълнисти чертички?
43
Между седемнадесети и деветнадесети век е било популярно да се изобразяват разни абстрактни неща, например държавността на някоя държава, във вид на алегорични фигури на царствени жени. През викторианската епоха във Великобритания е била особено популярна женската фигура, седнала на трон със скиптър в ръка и лъв, легнал при нозете й, наречена Британия. — Бел.пр.