— Много Ви благодаря!
— На мен обаче ми се струва, че Вие отправяте предизвикателство, г-н Ментелик. Точно сега около щракалките има какви ли не проблеми. Надигна се голяма шумотевица около всичките онея хора, уволнени от тях, и как тези които са останали ги изтискват до умирачка, и ето че изниквате Вие, бликащ със свежи идеи.
— Говоря съвсем сериозно, Захариса. Вижте, хората вече пращат нови писма по пощата!
Той извади един наръч от джоба си и ги разгърна на ветрило.
— Ето, виждате ли, тук има едно за Кукличките, това пък е за Дрямков Рид, а това за… Слепия Йо…
— Който е бог — отбеляза жената. — Може малко да ви затрудни.
— Не, — тросна се Олян и бързо прибра писмата. — Доставяме и на самите богове. Той си има три храма в града. Така че ще е лесно.
„А междувременно забравихте за снимките, ура…“
— Както виждам, Вие сте способен човек. Кажете ми, г-н Ментелик, запознати ли сте с историята на тази сграда?
— Не особено. А със сигурност бих искал да разбера, къде са отишли люстрите!
— И досега не сте разговаряли с професор Пелц?
— Кой е той?
— Направо не е за вярване. Той е от Университета. Написал е цяла глава за това място в книгата си за… о, ставаше дума за нещо си там за големи струпвания от писано слово, имащи свое си съзнание. Предполагам, че знаете за умрелите хора?
— О, да.
— Та той каза, че сградата някак си ги подлудила. Е, всъщност това го казахме ние. Това, което каза той, беше малко по-сложно. Бива си Ви, г-н Ментелик, след като сте поели работа, която току-що е убила четирима души преди вас. Нужно е да си специален човек, за да се съгласиш на това.
Да, помисли си Олян, незапознат с фактите човек.
— Самият Вие да сте забелязали нещо странно? — продължаваше тя.
— Ами струва ми се, че тялото ми се върна назад във времето, обаче стъпалата на краката ми си останаха в настоящето, да но не съм съвем сигурен, дали част от това не е било халюцинация. За малко не бях убит от пощопад и писмата ми говорят — изобщо не си позволи да каже Олян, защото такива неща не се казват пред отворен бележник. Това, което той каза беше:
— А, не. Това е прилична стара сграда и аз сериозно възнамерявам да я върна към някогашната й слава.
— Добре. На колко години сте, г-н Ментелик?
— На двадесет и шест. Това важно ли е?
— Ние обичаме да сме прецизни — и г-ца Крипслок му се усмихна сладко. — Освен това ще е от полза, ако ни се наложи да напишем некролога Ви.
Олян крачеше през залата, следван от Грош. Той извади новите писма от джоба си и ги връчи в сбръчканите ръце на Грош:
— Погрижи се да бъдат доставени. Което е за някой бог, отива в неговия или нейния или на каквото ще да е там е храм. Ако има други странности, оставяйте ги на бюрото ми.
— Досега пристигнаха още петнайсе, сър. Хората си мислят, че е някаква смешка!
— Парите взехте ли?
— О, да, сър.
— Значи ние ще сме тези, които ще се смеят — заяви твърдо Олян. — Няма да се бавя. Излизам да се видя с магьосника.
Съгласно закона и традицията голямата Библиотека на Невиждания Университет е отворена за широката публика, макар че тя няма достъп чак пък до магическите рафтове. Е, публиката не забелязва това, доколкото законите за времето и пространството са сбъркани в Библиотеката, така че стотици мили етажерки може да останат скрити в пространство, колкото за една ръка боя. Въпреки това хората се стичат в нея в търсене на отговори, на които се счита, че само библиотекарите са в състояние да отговорят, като например „Това перачница ли е?“47, „Как се пише шифрограма?“ и редовният: „Имате ли една книга, която четох веднъж? Май беше с червена корица и те излезе, че били близнаци“.
И, строго погледнато, Библиотеката наистина ще я има… все някъде. Все някъде тя имаше всяка книга, която е била написана, която някога ще бъде написана, и най-вече, която би могла да бъде написана. Тези обаче не са на общодостъпните етажерки, тъй като в ръцете на неопитен човек биха могли да предизвикат унищожението на всичко, което е възможно да си представи човек.48
Олян, също като всеки друг влизащ в Библиотеката, се загледа в купола. Всички го правеха. Всички се чудеха, как така една библиотека, явяваща се технически безкрайна по размерите си, се събира под купол към стотина метра в диаметър. От Университета ги оставяха да си се чудят.
Точно под купола гледаха надолу от нишите си статуите на Добродетелите: Търпение, Целомъдрие, Мълчание, Щедрост, Надежда, Тубсо, Бисономия49 и Доблест.
47
В мюзикъла „Оливър!“ по „Оливър Туист“, това са думи на Оливър, когато идва за пръв път в дома на Фъджин и вижда натрупаните там носни кърпи. В книгата такава реплика няма, а само Фъджин казва, че кърпите са тук само за пране. — Бел.пр.
49
Множество култури изобщо не практикуват нито една от тях в забързаното ежедневие на съвременния свят, просто защото не могат да си спомнят какво ли са представлявали те. — Бел.авт.