Това вече си е точното време за бягство, помисли си костният мозък на Олян, когато Пелц взе един буркан, отвинти капака и бръкна в него за миниатюрния магьосник.
— Това всъщност не е той — каза бодро професорът, виждайки изражението на Олян. — Икономката слага вътре тези малки кукли на магьосници, за да напомня на кухненския персонал, че стъклениците не бива да се използват за други цели. Ако не се лъжа, имаше един инцидент с едно фъстъчено масло. Аз трябва да я извадя само за да не звучи професорът приглушено.
— Значи… ъъъ, тогава къде е всъщност професорът?
— А, в буркана е, в известна степен — отговори професор Пелц. — Много е трудно да се обясни на лаик. Той е мъртъв само в…
— … в известна степен? — помогна Олян.
— Именно! И може да се върне с едноседмично предизвестие. Немалко от по-старите магьосници го предпочитат напоследък. Казват, че било много освежаващо, също като отпуска. Само че е по-дълго.
— Къде отиват?
— Никой не е сигурен, но може да се чуят звуци от прибори за хранене — каза Пелц и вдигна стъкленицата към устата си:
— Извинете, професор Базедов? Бихте ли могли случайно да си спомните, какво се е случило с люстрите на Пощенската Служба?
Олян очакваше тъничко гласче, но един гърлен, макар и старчески глас произнесе само на сантиметри от ухото му:
— Какво? А! Да бе! Едната е в Операта, а другата я взеха от Гилдията на Убийците. Я, ето че носят пудингите! Довиждане!
— Благодаря Ви, професоре — каза мрачно Пелц. — Тук всичко е наред…
— Дреме ми на мен! — тросна се безтелесният глас. — Разкарайте се, моля, тук се яде!
— Е значи, това е — заключи Пелц, прибирайки куклата-магьосник в стъкленицата и завинтвайки капачката. — Операта и Гилдията на Убийците. Трудничко ще е да се върнат оттам, като си помисли човек.
— Така де, като си помисля, ще го отложа за някой друг ден — каза Олян, излизайки от вратата. — С тези хора е опасно да се бъзика човек.
— Точно така — затвори вратата зад тях професорът, което беше сигнал за бръмчащия разговор да се поднови. — Доколкото разбирам, тези сопрани могат да ритат като мулета.
Олян сънуваше магьосници в буркани, всичките крещящи името му. В най-добрите традиции на събуждане от кошмар гласовете постепенно се сляха в един, който се оказа гласът на разтърсващия го г-н Помпа.
— Някои бяха затънали до уши в мармалад! — изпищя Олян, след което се освести. — Какво?
— Г-н Меентелиг, Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари.
Това хвана дикиш и прозвуча по-страшно от всякакви магьосници в буркани.
— Нямам никаква среща с Ветинари! Ъъъ… всъщност имам ли?
— Той Казва, Че Имате, Г-н Меентелиг — уточни големът. — Следователно Имате. Да Минем През Каретния Двор. Пред Главния Вход Има Огромна Тълпа.
Олян застина с наполовина обут панталон:
— Разгневени ли са? Някои от тях да носят кофи с катран? Или някаква перушина?51
— Не Знам. Получих Инструкции. И Ги Изпълнявам. Съветвам Ви И Вас Да Постъпите Така.
И Олян беше подкаран през страничните улички, където все още се рееха валма мъгла.
— Небеса, какъв е тоя час? — оплака се той.
— Седем Без Петнадесет, Г-н Меентелиг.
— Ето, още е нощ! Не спи ли тоя човек? И какво ли е толкова важно, че да ме измъкват по това време от уютната ми топла купчина писма?
Часовникът в приемната на лорд Ветинари не тиктакаше правилно. Понякога тикането мъничко позакъсняваше, понякога такането мъничко поизбързваше. От време на време едното или другото изобщо го нямаше. Това всъщност не се забелязваше, освен ако повисиш тук повече от пет минути, за което време някои малки, но съществени участъци от мозъка се побъркваха.
А и Олян не го биваше в ранните часове. Това беше едно от предимствата на престъпния живот — няма нужда да ставаш преди другите хора да са проветрили улиците.
Чиновник Дръмнот се вмъкна в стаята с тихи стъпки, толкова безшумно, че дойде като шок. Беше един от най-тихите хора, изобщо срещани от Олян.
— Ще желаете ли малко кафе, г-н Началник Пощите? — попита той тихо.
— Лошо ли ми се пише, г-н Дръмнот?
— Не бих се наел да съдя, сър. Чели ли сте тазсутрешния „Вестник“?
— Новините ли? Не. Олеле… — Умът на Олян трескаво възстановяваше вчерашното интервю. Не беше издрънкал нищо нередно, нали? Не бяха ли само добри, позитивни неща? Ветинари искаше хората да използват Пощата, нали?
51
Нищо чудно, че Олян се безпокои точно за тези белези. Традиционният метод за саморазправа с измамник в англоезичната провинция е било намазването му с катран и перушина и тържественото му излагане в този вид. — Бел.пр.