— Г-н Грош? — повтори Олян.
— Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата… — промълви в захлас Грош.
— Именно, г-н Грош.
— Никой Грош досега не е бил Изпълняващ Длъжността Началник на Пощата, никой… — внезапно Грош падна на колене и прегърна краката на Олян. — О, благодаря Ви, сър! Няма да Ви изложа, г-н Ментелик! Можете да разчитате на мен, сър! Ни дъжд ни сняг ни мракът нощен…
— Да, да, благодаря, г-н Изпълняващ длъжността началник на пощата, благодаря ти, достатъчно, благодаря — опита се да се измъкне Олян. — Станете, моля ви се, г-н Грош. Г-н Грош, моля ви!
— А ш’може ли д’ понося окрилената шапка, докато Ви няма, сър? — замоли се Грош. — Толкова много ш’ значи за мен, сър…
— Сигурен съм, че ще значи, г-н Грош, но няма да е днес. Днес шапката отлита за Сто Лат.
Грош се изправи.
— Ама наистина ли шъ сте Вие с пощата, сър?
— Че кой друг? Големите не могат да се движат достатъчно бързо, Станли е… ами той си е Станли, а вие останалите, господа, сте ст… дългогодишни служители — Олян си потърка ръцете. — Без спорове, Изпълняващ длъжността Началник на Пощата! А сега, да продаваме марки!
Вратата беше отворена и тълпата нахлу вътре. Ветинари се оказа прав. Случваше ли се нещо, народът на Анкх-Морпорк искаше да е част от него. Марки за пени потекоха над импровизираното гише. В крайна сметка, разсъждаваха хората, за едно пени получавах нещо струващо пени, нали така? В крайна сметка, дори и да е някаква шега, то си е толкова сигурно, колкото да купуваш пари! А в обратната посока потекоха пликове. Хората направо си пишеха писмата в Пощата. Олян си отбеляза наум като задача за по-нататък: пликове направо със залепени марки и лист хартия сгънат в тях: Комплект за Писмо, Три в Едно, Само добавете мастилото! Това беше важно правило във всяка една игра: винаги гледай на хората да им е удобно да ти дават парите си.
За негова изненада, макар че осъзнаваше, че няма какво да се изненадва, Дръмнот си проби с лакти път през гъчканака, понесъл малък, но тежък кожен пакет, запечатан с тежък восъчен печат с градския герб и монограма V. Беше адресиран до кмета на Сто Лат.
— Държавни работи — обяви той многозначително, докато го подаваше.
— Ще искате ли да купите марки за него? — попита Олян, вземайки го.
— А Вие как мислите, г-н Началник Пощите? — отвърна чиновникът.
— Аз определено мисля, че държавните работи минават безплатно — каза Олян.
— Благодаря Ви, г-н Ментелик. Милорд харесва бързо учещите се.
Други хора с поща за Сто Лат обаче взимаха марки. Мнозина имаха там приятели или бизнес. Олян се огледа. Навсякъде се виждаха пишещи хора, някои опрели хартия на стената. Марките, и еднопенсови и двупенсови, вървяха като топъл хляб. От другата страна на залата големи сортираха безкрайните планини от поща…
Фактически, в известна степен, сградата кипеше от дейност.
„Само д’ го бяхте видели, сър, само д’ го бяхте видели!“
— Ментелик, нал’тъй?
Тези думи го изтръгнаха от съня за люстри и го изправиха срещу набит човек пред него. Паметта му се замисли за момент и го разпозна като собственика на Конюшните на Хобсън — Коне под наем, едновременно най-прочутото и най-прословутото заведение от този вид в града. Вероятно не беше онзи развъдник на престъпност, за какъвто го представяше народната мълва, но все пак в това огромно предприятие изглежда често можеха да се видят мъже с вид на отрепки без някакво видимо занятие, освен да се размотават наоколо и да гледат накриво хората. Освен това всеки знаеше, че при него работи и Игор, което ама разбира се си беше напълно оправдано, като се имат предвид високите ветеринарни разноски, но се разправяха едни неща…53
— А, здравейте, г-н Хобсън, — поздрави Олян.
— ’Ма вие май си мислите, че аз съм да’ал изтощени коне, гос’ине, а? — процеди Уили Хобсън. Усмивката му не беше точно приятелска. Зад гърба му се виждаше един изнервен Станли. Хобсън беше едър и набит, но не беше точно дебел. Сигурно ако се остриже някой мечок, и той ще изглежда така.
— Е, случвало ми се е да яздя някои, които… — започна Олян, но Хобсън вдигна ръка.
— Живец сте искали, нал’тъй? — продължаваше Хобсън. Усмивката му се разшири. — Е, аз винаги съм да’ал на клиента, к’вото аз поискам, знаете, нал’тъй? Затуй ви докарах Борис.
— Нима? — рече Олян. — А той до Сто Лат ще ме докара ли?
— О, най-малкото дотам, сър — каза Хобсън. — Добър ездач сме, а?
— Като стане дума за напускане на града на кон, г-н Хобсън, няма по-бърз от мен.
— Хубаво, сър, мноого хубаво — продума провлачено Хобсън, все едно внимателно подмамваше плячката да влезе в капана. — Е, Борис има някои недостатъци, ма кат’ гледам, опитен ездач кат’ вас, сър, все ще се опра’и. Е, готови ли сме? Право отвънка е. Един мой човек го държи.
53
Като например, че по тъмна доба се разфасовали на части откраднати коне и после се появявали някъде пребоядисани и с по два различни крака. Казваха още, че някъде в Анкх-Морпорк имало кон с надлъжен шев от главата до опашката, съшит от каквото било останало от два коня след един доста грозен инцидент. — Бел.авт.