Олян внимателно свали шапката си и я хвана със зъби. Не смееше дори да си представи, какво щеше да стане ако я изгубеше, тя просто трябваше да е на главата му, когато пристигнеше. Беше много важно. Беше въпрос на стил.
Едната от кулите на Голямата Магистрална изникна отпред, леко вляво. В двайсетмилния промежутък между Анкх-Морпорк и Сто Лат имаше не една, а две кули, защото те поемаха почти целия трафик за континента. След Сто Лат Магистралната се разклоняваше, тук обаче, примигвайки високо над земята, течаха думите на света, тоест би трябвало да текат. Сега обаче кепенците бяха замлъкнали. Като наближи, Олян видя мъже, работещи високо горе на откритата дървена кула. Доколкото можеше да види, беше се счупила цяла секция.
Ха! Чао, нещастници! Ще има да си я поправяте! Може пък да си струва да опита една презнощна доставка за Псевдополис. Ще трябва да си поговори с кочияшите. Те надали са плащали каквото и да е на Пощата за проклетите си коли. А и да поправеха щракалките навреме, нямаше да има значение, защото Пощата щеше да се е опитала. Защото щраксовата компания беше едрия гадняр, както си уволняваше хора и вдигаше таксите си до небето и искаше купища пари за лоши услуги. Пощенската Служба пък беше момчето, дето все го тъпчат, да, но това момче винаги е в позиция да набара нещо меко.
Той грижливо придърпа повечко от одеялото под себе си. Различни негови органи бяха изтръпнали.
Облаците пушилка на Анкх-Морпорк останаха далече отзад. Сто Лат вече се виждаше между ушите на Борис с корона от по-малка пушилка. Кулата беше изчезнала зад кърмата и Олян вече можеше да види следващата. Беше минал повече от една трета от пътя само за двадесет минути, а Борис все така изяждаше разстоянието.
Някъде на половината път между двата града имаше стара каменна кула, единствената останала постройка от куп руини насред шубраците. Беше висока почти колкото щракалкова кула и Олян се зачуди, защо ли просто не са я използвали нея. Сигурно е излязла твърде разнебитена, за да издържи някоя буря под тежестта на всичките му кепенци, реши той. Мястото изглеждаше мрачно, обрасла пустош посред безкрайните нивя.
Ако Олян имаше шпори, в този момент щеше да пришпори Борис, и сигурно щеше да бъде хвърлен и стъпкан, че и изяден жив заради изпитаното неудобство57. Вместо това обаче той си остана плътно прилепнал към гърба на коня и се стараеше да не мисли какво причинява това на бъбреците му.
Мина някое време. Подминаха и втората кула и Борис мина в галоп. Сто Лат вече се виждаше ясно, Олян можеше да различи градските стени и зъберите на замъка.
Трябваше да скочи, нямаше къде да се ходи. Докато стените растяха пред него, той премисли десетина сценария за тази задача, но почти всичките включваха копи сено, а единственият, който не включваше, беше сценарият, в който Олян си счупваше врата.
Борис обаче дори не си и помисли да свие настрани. Той беше на пътя, който беше прав и минаваше право през портите и Борис това го уреждаше. Освен това нещо му се беше допило. Градските улици бяха гъчкани с неща, които не можеха да се прескочат, нито да се стъпчат, но там имаше корито за водопой. Само крайчеца на вниманието му смътно забеляза, че нещо се свлече от гърба му.
Сто Лат не беше голям град. Някога Олян беше прекарал в него една щастлива седмица, пробута няколко фалшиви чека, на два пъти изигра номера с Изпадналия В Крайна Нужда Наследник и на заминаване продаде един пръстен със стъкълце, не толкова заради парите, колкото поради нестихващото си възхищение от хорските непочтеност и лапнишаранство.
Той изкуцука, наблюдаван от тълпата, нагоре по стъпалата на Градския съвет. Отвори с трясък вратата и стовари торбата с пощата пред първия видян от него чиновник.
— Поща от Анкх-Морпорк — изхриптя той. — Потеглила в девет, така че е прясна, окей?
— Ама нали току-що стана десет без петнадесет? Каква поща?
Олян се опита да не се ядосва. И без това се беше вкиснал достатъчно.