— Гепи Мангизов ме е викал — спомена Грайл. Беше по-скоро дъх, а не глас.
Игорският род беше загубил всякаква склонност да потрепва от поколения генетичен подбор, което не беше зле. Защото Игор се чувстваше неловко от самото присъствие на Грайл и такива като него.
— Гошподарят Ви очаква… — започна той.
Но вече нямаше никой.
Това не беше магия и Грайл не беше вампир. Игорите можеха да ги различават тези неща. Просто по него нямаше нищо излишно — нито излишна плът, нито излишни действия, нито излишни думи. Невъзможно беше да си представиш Грайл да колекционира карфици или да отпива вино или дори да повръща след пай с развалено месо. Картината на него, чистещ зъбите си или спящ, изобщо не съумяваше да се оформи в ума. Той оставяше впечатлението само, че, с големи усилия, се въздържа да те убие.
Замислен, Игор слезе до стаята си до кухнята и провери дали малката му кожена чанта е събрана, просто така, за всеки случай.
В кабинета си Гепи Мангизов си сипа едно малко бренди. Грайл се оглеждаше с очи, като че ли чувстващи се непривично сред толкова тесни пространства.
— А за теб? — попита Мангизов.
— Вода — отговори Грайл.
— Предполагам, че знаеш за какво става дума?
— Не — Грайл не си падаше по празните приказки, а като стана дума, изобщо не си падаше по приказването.
— Чете ли вестниците?
— Не чета.
— Знаеш ли за Пощата?
— Да.
— Откъде, ако мога да попитам?
— Носи се слух.
Мангизов прие това, както си беше. Г-н Грайл имаше специален талант, а ако той върви в пакет с разни чудатости, така да бъде. Освен това човек можеше да му се довери, той беше човек без задни мисли. Никога нямаше да изнудва, защото това нещо щеше да е първият ход в игра, която щеше да завърши със смърт все за някого, а ако Грайл се озовеше в такава игра, той щеше да убие незабавно, без много да му мисли, за да спести време, а и ще очаква, че всеки друг би постъпил по същия начин. Очевидно по нормалните човешки стандарти той беше безумен, но някак не вървеше да се каже така за него. По-скоро щеше да мине за „различно нормален“. В края на краищата Грайл сигурно би разказал играта на вампир в рамките на десет секунди, а нямаше никоя от слабостите на вампирите, като не броим може би необичайното му пристрастие към гълъбите. Той беше истинска находка.
— И нищо ли не намери за г-н Ментелик? — попита Мангизов.
— Нищо. Бащата умрял. Майката умряла. Отгледан от дядото. Пратен на училище. Тормозен. Избягал. Изчезнал — резюмира високата фигура.
— Хъм. Чудна работа, къде ли е бил през цялото това време? Или кой е бил той?
Грайл не похаби дъх за някакви си риторични въпроси.
— Той е… досадна пречка — продължи Мангизов.
— Разбрано.
Това му беше очарователното на Грайл. Той разбираше. Рядко му трябваше заповед, стигаше му само да му изложиш проблема. Фактът, че го излагаш тъкмо пред Грайл, до голяма степен гарантираше вида на решението.
— Пощенската Палата е стара сграда, пълна с хартия. Много суха хартия — каза Мангизов. — Ще е толкова жалко, ако се подпали.
— Разбрано.
И още нещо за Грайл. Той наистина не приказваше много. И най-вече не приказваше за старите времена и за всички онези хубави решенийца, които беше осигурил на Гепи Мангизов. И никога не казваше неща като „Какво имате предвид?“. Той разбираше.
— Ще взема хиляда и триста долара — каза той.
— Разбира се — съгласи се Мангизов. — Ще ти ги щракна по сметката ти в…
— В кеш — отсече Грайл.
— В злато ли? Не мъкна толкова много с мен — каза Мангизов. — Мога да ти ги намеря до няколко дни, разбира се, но мислех, че ти предпочиташе…
— Вече не вярвам на семафори.
— Но нашите шифри са много…
— Вече не вярвам на семафори — повтори Грайл.
— Отлично.
— Описание? — подкани Грайл.
— Никой изглежда не си спомня как изглежда той — замисли се Мангизов. — Но винаги носи голяма златна шапка с криле и апартаментът му е в сградата.
За момент нещо проблясна по тънките устни на Грайл. Беше усмивка, паникьосала се, че се е озовала на толкова несвойствено й място.
— Може ли да лети? — каза той.
— Уви, не изглежда склонен да ходи нависоко — отвърна Мангизов.
— Ще го направя довечера — Грайл се изправи.
— Добро момче си ти. Или по-точно…
— Разбрано — каза Грайл.
Глава девета
Клада61
61
В Великобритания са разпространени различни празници, известни като Нощта на Кладите, с различни илюминации и веселби, най-вече един официален празник, честващ провалилия се „Барутен Заговор“ да се взриви Лондонският Парламент. — Бел.пр.