— Това е ужасно — каза Олян. — Но чак пък да е смразяващо…
— О, смразяващото ли искаш, а? Десет минути след като и двамата умрели, кулата пратила зов за помощ. Включен от мъртва ръка.64 — Джим стана и си взе триъгълната шапка. — След двайсе минути трябва да съм тръгнал с каретата. Драго ми е, че се запознахме, г-н Ментелик. — Той отвори едно чекмедже в разнебитеното бюро и извади една оловна тръба. — Това е за разбойниците — поясни той и извади голяма сребриста манерка за бренди. — А това е за мен — добави той с много повече топлина в гласа. — Ъ? Адски вярно си е!
Аз пък си мислих, че Пощата била лудница, помисли си Олян.
— Благодаря ви — изправи се и той. После си спомни за странното писмо в джоба му, независимо колко полза можеше да има от него, и добави: — Имате ли някоя карета утре, която да спира в Псевдополис?
— Ъхъ, в десет — каза Хари.
— Ще имам чувал за нея — обяви Олян.
— Струва ли си? — попита скептично Джим. — Дотам има повече от педесе мили, а чух, че са оправили Голямата Магистрална. Дилижансът в десет е пътнически, тъй че няма да стигне преди мръкнало.
— Струва си да се опита, Джим — настоя Олян.
Кочияшът му хвърли един поглед с малка искрица, издаваща, че си е помислил, че Олян замисля нещо, но каза само:
— Е добре, мъжко момче си ти, от мен дъ знаеш. Чакаме Ви чувала, г-н Ментелик и късмет. Трябва да вървя, сър.
— Кой дилижанс ще караш? — попита Олян.
— Поемам първите два етапа на презнощния експрес за Куирм, потеглящ в седем — отговори Джим. — Ако още си има колела, де.
— Седем ли наближава?
— Без двайсе, сър.
— Олеле, закъснявам!
Кочияшите го изгледаха как побягна назад през двора, следван бавно от г-н Помпа и Гладис. Джим замислено си надена дебелите кожени ръкавици и подметна към брат си:
— Абе да имаш някое, такова, странно чувство, а?
— Ами струва ми се, че имам, Джим.
— А да ти се струва, че утре ще се строшат щракалките някъде между тук и Псевдополис?
— Чудна работа, че го споменаваш. Ама гледай сега, тая работа щъ е две към едно, както е потръгнало. Може пък просто да си пада по залагането, а, Джим?
— Ъхъ — отвърна Джим. — Ъхъ. Ъ? Адски вярно си е!
Олян се изкопчи от златния костюм. Той беше добра реклама, нямаше как да не му се признае, а като го носеше, усещаше как стилът направо му изтича от ушите, но да носиш такова нещо в „Кърпения Барабан“ значеше да си просиш да те цапардосат по главата със стол и тогава това, което ще изтече от ушите му, няма да е за споменаване. Той хвърли крилатата шапка на леглото и се вмъкна в другия си ушит от голем костюм. Мрачен, така им беше казал той. Човек можеше да се довери на големското шивачество. Костюмът беше толкова черен, че ако беше изпъстрен със звезди, совите щяха да се блъскат в него. Трябваше му повече време, но имаше усещането, че Прелест-Хубавинка Миличкова не е жена, която може да оставиш да те чака.
— Изглеждате чудесно, сър — ободри го Грош.
— Мерси, мерси — бореше се с врътовръзката си Олян. — Отговаряш за Пощата, докато ме няма, г-н Грош. Няма какво да създаде проблеми тая вечер. И помни, утре първата работа е цялата поща за Псевдополис да е по десет пенса, о’кей?
— Тъй вярно сър. А сега може ли да понося шапката? — примоли се Грош.
— Какво? Какво? — загледа се в огледалото Олян. — Виж, имам ли спанак по зъбите?
— Яли Ли Сте Спанак Днес, Сър? — попита г-н Помпа.
— Не съм ял спанак откакто пораснах достатъчно, че да мога да плюя — отговори Олян. — Но хората винаги се тревожат за такива неща в подобни ситуации, нали? Та си помислих, дали пък някак си не се е завъдил от само себе си. Нали знаете, като плесента. Та за какво ме питаше, Контроливър?
— Може ли да понося шапката, сър? — повтори търпеливо Грош. — Понеж’ съм Ви замес’ник, а Вие излизате, сър.
— Ама нали затворихме, Грош.
— Да, но… то е… ами иска ми се да я понося шапката. За малко, сър. Само за малко, сър. Ако нямате нищо против — Грош запристъпва от крак на крак. — Ами нали, сър, аз все пак ще отговарям.
Олян въздъхна:
— Да, разбира се, г-н Грош. Можеш да поносиш шапката. Г-н Помпа?
— Да, Сър.
— За тази вечер старши тук е г-н Грош. А Вие няма да ме съпровождате, ако обичате.
— Не, Няма Да Ви Съпровождам. Свободният Ми Ден Започва Сега. За Всички Нас. Ще Се Върнем Утре По Залез — обяви големът.
— О… да. — По един ден седмично, така му беше казала г-ца Миличкова. Беше част от това, по което големите се различаваха от чуковете. — Бих предпочел, знаете ли, да ме бяхте предупредили по-рано. Ще имаме малко недостиг на персонал.
64
Като „ръчка за мъртвец“ (dead man’s handle) са известни устройства в опасни машини, които да спрат машината, ако с водача/оператора се случи нещо. — Бел.пр.