— Съобщено Ви Е, Г-н Меентелиг.
— Добре де, добре. Правило си е. Само дето утре ще е малко…
— Няма да се тревожите за нищичко, сър — намеси се Грош. — Някои от момците, дето ги наех днес, сър, са пощаджийски синове и пощаджийски внуци, сър. Няма проблеми, сър. Утре ш’ са навън да разнасят.
— О. Добре. Значи всичко е наред. — Олян отново си оправи връзката. Черна връзка на черна риза и с черно сако, изобщо не беше лесно дори да я намери човек. — Всичко ли е наред, г-н Помпа? Нали още няма пристъп на спанак? Че отивам на среща с дама.
— Да, Г-н Меентелиг. С Г-ца Миличкова — изръси най-спокойно големът.
— Откъде знаеш? — сепна се Олян.
— Извикахте Го С Пълен Глас Пред Приблизително Сто Души, Г-н Меентелиг — отговори г-н Помпа. — Ние, Тоест Всички Големи, Бихме Желали Г-ца Миличкова Да Е По-Щастлива Жена. Струпаха Й Се Много Грижи. Трябва Й Някой Със…
— … със запалка в готовност? — прекъсна го припряно Олян. — Спрете, г-н Помпа, моля Ви! Купидончетата са онези… малки прехранени дечица с пеленки, нали така? А не големи глинени хора.
— Ангамарад Каза, Че Тя Му Напомня Вулканичната Богиня Лила, Която Не Спирала Да Пуши, Защото Богът На Дъжда Валял По Нейната Лава65 — не спираше големът.
— Да, но жените винаги се оплакват от такива неща — възрази Олян. — Добре ли изглеждам, г-н Грош, нали нищо не е накриво?
— О, сър — каза Грош, — никога нямаше д’ си помисля, че Олян фон Ментелик може да се тревожи за нещо, като ш’ излиза с млада дама, а?
Като си помисли човек, каза си наум Олян, бързайки по претъпканите улици, той никога досега не беше излизал с млада дама. Нито веднъж през всичките тези години. О, Албърт и останалите бяха излизали със стотици момичета, и се забавляваха с тях по всякакви начини, в това число веднъж, когато му изкривиха челюстта, което беше забавен само в смисъла няма-нищо-забавно. Олян обаче не беше излизал нито веднъж. Той всъщност винаги беше оставал зад фалшивите мустаци или очила или пък просто зад фалшивата самоличност. Отново го споходи усещането за разголеност и за момент си пожела да не беше оставял златния костюм в квартирата си.
Като стигна „Кърпения Барабан“ си спомни защо го беше оставил.
Хората постоянно му казваха, че в тея дни Анкх-Морпорк е станал много по-цивилизован и междувременно Стражата и Гилдиите дотолкова са взели нещата под контрол, че да те нападнат докато си вършиш законния бизнес из Анкх-Морпорк вече беше само възможност, а не както някога, неизбежност. И сега улиците бяха толкова чисти, че понякога можеше дори да видиш самата улица. На „Кърпения Барабан“ обаче можеше да се разчита. Ако точно като минаваш оттам някой не изникнеше от вратата заднешком и не се проснеше на улицата, значи нещо със света не беше наред.
И точно сега се оформяше един бой. Е, в известна степен. Все пак в известен смисъл и „Барабанът“ не беше подминат от прогреса. Тези дни човек не можеше просто ей така да си извади брадвата и да заналага някого. Хората имаха очаквания за една кръчмарска свада. Докато влизаше, Олян подмина голяма група мъже от едноухото, счупеноносово изповедание, свели глави в кръг в развълнувано съвещание:
— Гледай с’а, Боб, какво има да не му разбираш бе? Става дума за стил, бе! Добрият бой не става просто така. Не може просто да нахълтваш като някога. Виж с’а, Дейв Стридата, сложи си пак шлема бе, Дейв, ще е противникът отпред, а Базалт, който, както всички знаем, няма нужда от шлем, ще е противникът, идващ ти изотзад. Та такова, минали сме вече голите ръце, да речем Гробчо вече е изпълнил Развъртането на Пейката, малко ножки, ала-бала, минали сме целия номер с Люлеенето на Полилея, и тогава Вторият Стол, това си ти, Боб, скачаш право между техния Пети Номер и Бутилкаджията, замахваш със стола над главата ей така, извинявай Остър, и го стоварваш върху Номер Пет, бум, тряс и шест точки са ти в кърпа вързани. Ако Пети номер им го играе джудже, столът дори няма да го забави, ама няма да се шашкаш, а стискаш парчетата, дето са ти останали в ръцете, изчакваш един момент и пляс по двете му уши. На тях това хич не им харесва, както ще ви каже Силен-в-ръката. Още три точки. После сигурно работата ще мине на свободен стил, ама ви искам всичките, включително Мръсния Мик и Хрущяла, да пробвате Двоен Андрю, като се уталожат нещата пак до голи ръце. Сещате ли се? Блъскате се гръб в гръб, обръщате се да джаснете тоя зад вас, един момент за хумористично разпознаване, после се хващате с левите ръце и гледате да оправите нападателя на другарчето, с юмрук или ритник, по ваш избор. Петнайсе точки не ви мърдат, ако го направите плавно. А и не забравяйте, че си имаме Игор, така че ако ви откъснат ръка, вдигате я и удряте с нея другото копеле — и печелите смях и двайсе точки. Като сме си на думата, нали помните, какво ви казвах, дето трябва да си татуирате името навсякъде, а? Игорите са страшна работа, ама много по-бързо ще ви изправи на крака, ако му направите работата по-лесна, а и друго си е да те изправят на твоите си крака. Хайде значи, всички по позициите, да го преговорим още веднъж…
65
В „Зимаджията“ (третия роман за Тифани) се явява Аноя, богинята на заклещилите се в чекмеджета неща, и разказва за миналото си, точно съответстващо на казаното от Ангамарад. Не е абсолютно сигурно, че Аноя и Лила са едно и също лице, но… по-късно, когато Олян случайно се сеща за тази богиня (все още постоянно пушеща), може да не е било чак толкова случайно. Името Аноя на старогръцки значи „без ум“, но звучи също и като английската дума „annoy“ — дразня, нервирам, ядосвам. — Бел.пр.