Или той ме накара да ги чуя, или всичко беше истина, но освен шумното дишане на великана аз чух и тишината, и звуците.
— Виж как жарко свети огъня, как сребристите листа ловят лунната светлина, как тъмната трева под краката… — шептеше Лермонт. — Тук може да се живее…
Аз видях.
— Много малко от Различните са били тук приживе… — Лермонт въздъхна. — Ние идваме тук след смъртта си, разбираш ли? Идваме завинаги…
По гърба ми пробяга тръпка. Спомних си загиналите от нашия Патрул. Игор, Тигърчето, Андрей…
— Ти знаеше ли? Знаеше това преди?
— Всички Висши, които могат да слязат до петия слой, знаят това. — Гласът на Томас беше печален. — Но това е твърде опасно знание, млади магьоснико.
— Защо?
— Не трябва да знаеш какво те чака след смъртта. Томас знае — и му е тежко. Томас иска да дойде тук. Надалеч от хората, жестоки и алчни. Надалеч от човешкото зло и човешкото добро. Толкова е сладко… да живееш в света на Различните…
— Да живееш?
— Да живееш, млади магьоснико. Тук дори вампирите не се нуждаят от кръв. Тук всичко е друго, всичко е различно. Всичко е така, както трябва да бъде. Тук е истинския свят — на петия, шестия и най-великия — седмия слой. Тук се издигат в небесата кулите на мъдреците, изучаващи мирозданието; кипят от живот градовете, пълни със Светлина и Тъмнина; бродят в девствените гори еднорози, дракони охраняват своите пещери. Тук ще дойдем… аз — по-рано, ти — по-късно… и приятелите ни ще ни посрещнат. И аз ще се радвам да те посрещна, млади магьоснико…
Великанската ръка ме прегърна през рамо сякаш бях дете. Фома въздъхна тежко. И продължи:
— Но е рано. Все още е рано. Ако можех да стигна седмия слой… не бих се върнал. Но тук Силата ми не стига. И твоята няма да стигне, млади магьоснико.
— Не бързам. — измърморих аз. — Имам…
Какво имам? Жена и дъщеря? Те са Различни. Висши Различни. Можем да дойдем заедно тук. В градовете от Светлина и Тъмнина… където Алиса и Игор са щастливи заедно, където никой не си спомня за глупавите хорица…
Аз трепнах. Стори ли ми се, или и аз станах по-висок? Или Лермонт се смалява?
— Фома, да тръгваме!
— Почакай. Погледни това!
Над главите ни затанцува бяло огънче. Фома протегна ръка, сочейки плоча от прозрачен червен камък, криещ се в тревата пред краката ни. Какво ли е това, рубин с размерите на голям поднос?
Аз клекнах. Прокарах ръка по гладката повърхност. Погледнах чертичките, образуващи келтски букви.
— Какво пише тук, Фома?
— Това е писано от Мерлин. — Гласът на Лермонт стана замислен. — Писано е от Мерлин, това е едновременно и ключалка, и последния ключ. Тук е написано на коелбрен19… — Той помълча. — Ако се каже с висок напев, то…
— С какъвто и да е! — възкликнах аз, почти физически усещайки как изтича времето.
с някакъв чужд, по-тънък и напевен глас произнесе Фома. И при първите звуци на гласа му изрязаните в камъка букви започнаха да светят, сякаш под камъка беше запалена мощна лампа. Една след друга буквите се превръщаха в тънки стълбове светлина, биещи в небето.
Последната буква светна едновременно с последните думи на Лермонт.
— Мразя караокето. — казах аз. — Какво означава всичко това?
— Томас не знае повече от теб, млади магьоснико. — Великанът ме грабна. — А сега — изчезваме!
Предполагах, че Лермонт иска да излезе направо в реалността. Но не, първо излезе на петия слой и махна с ръка към Семьон и негъра:
— Излизайте!
Не се наложи да ги уговаряме дълго. А Лермонт ми намигна, наведе се над голема и измъкна от тялото на змията Руната на Мерлин.
Очите на звяра светнаха яростно. Туловището се издигна във въздуха, двете усти се отваряха синхронно.
Но вече бяхме извън обсега на Стража. В обикновения, човешки свят. В стаята, пълна с мъртви тела.
Възрастният пълничък Лермонт ме пусна и рухна на земята. Лицето му беше покрито с пот, капки висяха дори по стърчащите му мустаци.
Около нас беше обичайната суетня — Светлите Различни сваляха следите от аурите, изучаваха телата, вземаха парчета плът и капки кръв за анализ. Към мен и появилия се Семьон веднага се насочиха разтревожени погледи, по тялото ми плъзнаха проучващи заклинания. Като видяха че сме Светли, при това — от висок ранг, патрулните сконфузено отдръпнаха заклинанията.
19
Коелбрен — древен свещен език на келтите. Коелбрен също се наричат и дървените пръчици с размер на човешки пръст, на които са гравирани свещени знаци. Бел.прев.
20
Оригинал:
21
Оригинал: