Странно нещо. Има, разбира се, няколко бойни заклинания, които задушават врага, включително и чрез премахване на въздуха около него. За хилядолетия войни какво ли не е измисляно! Но никой не използва в боя тези капризни и бавни заклинания.
Четири гривни. Е, поне с тях всичко е ясно! Четири различни заклинания, принуждаващи човек или Различен да говори истината: Пиян Език, Разговор във Вагона, Последна Изповед и Като-на-поп. Всички амулети бяха заредени до дупка. Срещу тях никакъв Рустам не можеше да устои — ще си каже всичко, което знае. Хубаво нещо.
Аз помислих и надянах всички гривни на лявата си ръка, свързвайки ги с общо пусково заклинание. Ако Рустам се заинати, достатъчно е да произнеса „Кажи ми истината“, и върху древният маг ще се стовари удар с чудовищна сила. Откровеност, откровеност, и нищо друго, освен откровеност.
Останаха още два амулета, по-малко банални както по форма, така и по съдържание, очевидно изготвени от самият Хесер специално за нашата мисия. Първо — сим-карта за мобилен телефон в пластмасова кутийка. Обикновена карта, но доста натъпкана с магия. Известно време я изучавах, но не успях да разбера нищо. Тогава се реших на експеримент — извадих от телефона моята карта и сложих обработената с магия.
Нищо не разбирам! Това беше копие на моята сим-карта! Но защо? За да не харча пари за обаждане до Москва? Пълни глупости…
Известно време мислих, после помолих Алишер да набере моят номер. В тази местност телефонът, колкото и да е странно, още работеше.
Телефонът ми иззвъня. Всичко е наред, това наистина е копие на моята сим-карта, но обработена с магия… Аз свих рамене и реших да я оставя в телефона. Може би това е някакво магично шифриране на разговора? Но аз никога не бях чувал за такава магия.
Последният амулет представляваше изгладено от морето камъче с дупка, „кокоши бог“, който според човешките суеверия носи късмет. През дупката минаваше сребърна верижка с хитра плетка, приличаща на дебел усукан конец.
Сам по себе си, разбира се, „кокошият бог“ не носи никакъв късмет, което не пречи на децата да го търсят по брега и после да го носят на гърдите си, окачен на конец. Но на този камък беше наложено сложно заклинание, малко приличащо на Доминанта. Също за разговора с Рустам? Аз помислих и накрая надянах верижката на врата си. Няма да навреди…
Оставаше само да разпределя пръстените и жезлите. И тук не мислих дълго. Побутнах Афанди и го помолих да сложи пръстените. Афанди каза възхитено „Ах!“, сложи ги на лявата си ръка, полюбува им се — и отново задряма.
Жезлите ги дадох на Алишер; той мълчаливо ги сложи в джоба на ризата си. Те стърчаха оттам като някакви екзотични писалки „Паркър“ или „Монблан“, също толкова изискани на вид и почти толкова смъртоносни. Почти — защото от написаното от някой началник са загинали повече хора, отколкото от всички бойни жезли.
— Ще поспя. — казах аз на Алишер.
Алишер помълча. Джипът бавно катереше планината по каменист път, който по-често бе минаван от мулета, отколкото от машини на четири гуми. Светлината на фаровете се мяташе отляво надясно и отдясно наляво, попадайки ту в тъмната пропаст, на дъното на която шумеше река, ту на стръмния скалист склон.
— Поспи. — каза Алишер. — Само че първо погледни линиите на вероятностите. Пътят е много лош.
— Въобще не бих рискувал да нарека това „път“. — съгласих се аз. Притворих очи и погледнах в Сумрака. В близкото бъдеще, където водеха криволичещите преплетени линии на вероятностите.
Картинката не ми хареса. Имаше твърде много рязко прекъсващи се линии, свършващи на дъното на пропастта.
— Алишер, спри. Твърде си уморен, за да шофираш по тъмно в планината. Ще почакаме до сутринта.
Алишер упорито поклати глава:
— Не. Чувствам, че трябва да бързаме.
Аз също го чувствах, затова не започнах да споря. Предложих:
— Дай аз да шофирам?
— Не смятам, че си по-бодър. Антоне, освежи ме малко.
Аз въздъхнах. Не обичам това — с магия да премахвам съня и умората, да изострям възприятията. И не заради негативните последици, няма такива, като си отспиш както трябва, всичко е наред. Бедата е другаде: много скоро преставаш да разчиташ на нормалните възприятия, започваш непрекъснато да ходиш зареден с магическа енергия, винаги бодър и свеж като болен от МДП46 в маниакална фаза. И всичко ти спори, във всяка компания си желан гост, веселяк и шегаджия. Но рано или късно свикваш с това и ти се иска да си още по-активен, още по-остроумен, още по-енергичен. Ти увеличаваш потока Сила, стимулиращ нервите ти. И така отново и отново, докато не откриеш, че цялата Сила, която си способен да преработиш, изразходващ за изкуствена бодрост. И тогава става страшно.