Рей Бредбъри
Последен смях
Казваше се Ендрю Рудолф Джералд Весалиъс и беше гений на словото, диалектолог, статистик, създател на италиански опери, лирик, автор на немски песни, лектор във Веданта Темпъл, интелектуалец от Санта Барбара и страхотен приятел.
Последното изглежда невероятно, защото когато се запознахме, аз едва свързвах двата края — нищо и никакъв автор на долнопробна фантастика с тарифа два цента за дума.
Но Джералд, ако смея да използвам фамилното му име, ме откри и предупреди хората, че имам поглед за бъдещето и трябва да бъда следен.
Започна да ме обучава и ме мъкнеше като кученце със себе си, когато се срещаше с близки на Айнщайн, Юнг и Фройд.
Години наред преписвах лекциите му, седях на чай с Олдъс Хъксли и крачех безмълвно из художествени галерии с Кристофър Ишъруд.
А ето че най-неочаквано Весалиъс изчезна.
Е, почти. Носеха се слухове, че пишел книга за онези летящи чинии, които увиснали над сергията за хот-дог при Паломар и после се стопили.
Открих, че вече не чете лекции във Веданта Темпъл, но е оцелял в Париж или Рим; беше забавил представянето на отдавна обещан роман.
Стотици пъти звънях в дома му в Малибу.
Накрая секретарят му Уилям Хопкинс Блеър призна, че Джералд е повален от загадъчна болест.
Поисках позволение да посетя светия си приятел. Блеър затвори.
Звъннах отново и секретарят в стакато обяви, че Весалиъс е сложил край на приятелството ни.
Зашеметен, аз се помъчих да измисля как да се извиня за греховете, които бях сигурен, че не съм извършил.
И една вечер телефонът иззвъня. Нечий глас изпъшка една-единствена дума:
— Помощ!
— Какво? — попитах аз.
— Помощ! — повтори гласът.
— Весалиъс? — извиках аз.
Последва дълго мълчание.
— Струва ми се, че си ти, Джералд?
Мълчание, мърморещи гласове, сигнал за свободно.
Стиснах слушалката и в очите ми се надигнаха сълзи. Това беше гласът на Весалиъс. След седмици мълчаливо отсъствие се беше обърнал към мен, загатвайки за някаква опасност, която не можех да разбера.
На следващата вечер нещо ме накара да тръгна по уличките с италиански имена на Малибу, докато не спрях пред дома на Весалиъс.
Звъннах.
Никакъв отговор.
Звъннах отново.
Къщата беше притихнала.
Звънях и чуках цели двайсет минути, докато вратата внезапно се отвори. Блеър, чудноватият пазител на Джералд, стоеше и се взираше в мен.
— Да?
— След половин час само едно „да“ ли имате да ми кажете?
— Вие ли сте онзи драскач и приятел на Джералд? — попита той.
— Много добре знаете — отвърнах. — И не съм просто драскач. Дойдох да видя Джералд.
— Няма го, в Рапало е — бързо отговори Блеър.
— Знам, че е тук — излъгах аз. — Обади ми се вчера вечерта.
— Невъзможно! Той е в Италия!
— Не — излъгах отново. — Помоли ме да намеря нов доктор.
Блеър ужасно пребледня.
— Тук е — казах аз. — Познавам гласа му.
Погледнах към коридора зад него.
Неочаквано той отстъпи настрани.
— Не се бавете много — каза ми.
Изтичах по коридора към спалнята и влязох.
Вътре, изпънат като тънък мраморен релеф върху капака на саркофаг, лежеше старият ми приятел Весалиъс.
— Джералд! — извиках аз.
Бледата, древна и съсипана фигура продължи да мълчи, но очите се раздвижиха трескаво на изпитото му лице.
— Сам виждате, че не е добре — обади се Блеър зад мен. — Говорете по-бързо и си отивайте.
Пристъпих напред.
— Какво има, Джералд? Мога ли някак да ти помогна?
Тънките му устни запулсираха отсечено, но той не отговори. Само очите му се стрелнаха като сиви пеперуди от мен към Блеър и обратно.
Изпаднах в паника, помислих си да го грабна и да избягам, но нямаше начин.
Наведох се над приятеля си и зашепнах в ухото му:
— Ще се върна. Обещавам, Джералд. Ще се върна.
Обърнах се и забързано излязох от стаята. На изхода Блеър заговори, като гледаше някъде покрай мен.
— Не, никакви посещения повече. Така предпочита Весалиъс.
И вратата се затвори.
Дълго време останах да стоя там, обзет от желание да звъня и да чукам, да блъскам, да ритам, но накрая се отказах.
Цял час чаках на улицата. Не можех да се насиля да си тръгна.
В един след полунощ всички светлини в къщата угаснаха.
Промъкнах се зад постройката и открих френския прозорец на стаята на Джералд отворен, за да влиза свеж въздух.
Джералд Весалиъс лежеше, както го бях оставил, със затворени очи.
— Джералд — тихо го повиках аз и очите се отвориха.
Все така беше бял като платно и ужасно скован, но очите му се движеха трескаво.
Пристъпих предпазливо в стаята и се наведох над леглото.