Отметвам тежкия юрган и изучавам тялото й на оскъдната светлина. Отдаваме се на взаимни ласки. Не разговаряме много. Чуват се само звуците на насладата ни. Свършвам в нея, докато тя е върху мен и плитката й пада на лицето ми. Усещам, че Мирабел е на път да се пренесе в друг свят. Започва да се движи по-енергично и да се тласка така, както никога не е правила.
— О, Жак! Мисля, че го изпитвам. Музиката става все по-силна. Je suis perdue…20 Прегърни ме, Жак! Не ме пускай! Никога! Дръж ме.
Сетне издава продължително стенание — почти писък, но гърлен. Подпира се на ръце, за да се извива над мен — досущ леко белолико дяволче с черни очи. Започвам да се движа в ритъм с нея и усещам, че потрепервам конвулсивно, докато семето ми се впръсква в нея. Чувствам се съучастник в тихото й опиянение.
Наблюдавам изражението й. Килнала е глава и е затворила очи. Поглежда ме. Пламъкът на свещта се отразява в очите й. На лицето й се изписва ужас.
— Виждам те, Жак! Боже мой, та ти си старец! По-възрастен си от баща ми! Как е възможно?
Не знам как да реагирам. Толкова съм щастлив, че Мирабел вижда, но това беше последното, което очаквах да каже. И аз се вторачвам в нея.
— Сигурна ли си, Мирабел?
— Да. Косите ти са сиви, а брадата — бяла. Лице на възрастен мъж. Не знаех.
— Но нали знаеше, че съм на петдесет години и имам четири големи деца? Би трябвало да се досетиш. Сигурна ли си, че виждаш?
— Разбира се. Но имах толкова различна представа за теб. Моля те, не се обиждай. Дай ми време да свикна. Колко е странно.
Тя скланя глава на гърдите ми, но без да ме гледа. Усещам как сълзите й се стичат по гърдите ми. Започвам да подозирам, че пак ще загуби зрението си.
— Добре ли си, Мирабел?
— Да. Чувствам се чудесно. Имаш право. Аз съм една глупава стара жена, която разсъждава като малко момиче. Толкова ми е трудно да го проумея.
Тя се надига и ме поглежда в очите.
— Обърни глава наляво и надясно, за да мога да те видя по-добре. Моля те, Жак.
Бавно завъртам глава на възглавницата.
— Да, наистина си много хубав, когато се опитам да те видя с очите на една възрастна жена, каквато съм. Трябва да знаеш, Жак, че това е голям шок за мен. Изумена съм, че все още виждам.
Тя предпазливо обръща глава и оглежда стаята.
— Направил си я толкова красива. Много по-хубава е, отколкото в спомените ми.
Изведнъж Мирабел започва да се кикоти, а после — да се смее на глас. Смее се толкова силно, че се уплашвам за нея. На няколко пъти се опитва да каже нещо, но не може.
— О, Жак… Толкова съжалявам… Сигурно си се почувствал ужасно, когато те нарекох старец. А всъщност възрастната съм аз… Толкова е смешно и странно. Искрено съжалявам. Разбираш ли ме? Прощаваш ли ми?
Иронията на ситуацията започва да разсейва напрежението ми. Страхът и шокът ми намаляват. И аз започвам да се смея. Това кара Мирабел да се смее още по-неудържимо. Прегръщам я и двамата се тресем и вибрираме от смях. Не знам колко време минава. Сетне тя казва:
— Жак, щом мисля, че си стар, как ли изглеждам аз? Трябва да обещаеш, че ще скриеш портретите ми и всички огледала в къщата. Инак отново ще загубя зрението си. Не мисля, че ще мога да се погледна.
— Не бъди глупава, Мирабел. Нямаше да съм тук, ако не беше привлекателна. Не е ли достатъчно, че аз те намирам за хубава? Какво още искаш?
— Ти си художник, Жак, и ме виждаш като насън. Аз не съм художничка. Страхувам се, че ще се видя такава, каквато съм в действителност — възрастна. Не искам това.
Тя кротко се сгушва на гърдите ми. Сърцето й бие като пеперуда, която се блъска в прозорец.
— Много съм уморена, Жак. Може ли вече да заспиваме? Утре ще се тревожим за зрението ми. Дотогава ще бъдеш моят красив, чудесен, и мил любим. И ме прегърни, за да ме предпазиш от всички трудности на този свят. Моля те.
Тя се умълчава. След няколко минути заспива. Бавно я отмествам от себе си и я слагам на леглото. Подлагам възглавница под главата й. Очите й са затворени. Толкова е красива. Винаги спи със затворени очи, макар че не вижда. Чудя се дали всички незрящи правят така.
Готова съм. Имам всичко, за което съм мечтала в слепотата си. Жак ще бъде завинаги мой в сърцето и душата ми.
Дните ни заедно бяха чудесни — свирихме, работихме и се любихме. Изживявала ли е някоя жена такава наситеност в любовта? Той знае, че го обичам и колко много означава за мен. Възрастта няма значение. Когато за пръв път го видях, веднага разбрах колко по-възрастен е той от мен — в сърцето си. От него се излъчва такава тъга, но е толкова смел. Никога няма да бъда като него.