— Виждаш ли, Жак, тук ще бъдеш на спокойствие.
Подава ми ключа и аз го взимам. Отдръпва се, за да мина покрай нея и да вляза в стаята. Щраквам ключа за осветлението, но, разбира се, не става нищо. Усещам ухание на мускус, а миризмата на прах е по-силна отколкото на моя таван.
— Не съм влизала тук от много години, Жак. Спомените ми са толкова ужасни. Дълго време не можех да се къпя във ваната. Разбираш ли?
Лампата в хола хвърля оскъдна светлина в тъмната спалня. Различавам очертанията на голямо легло и скрин. От двете страни на леглото има нощни шкафчета. Припомням си историята, която Мирабел ми разказа. Все едно се намирам в трапезарията на мис Хавишам от романа „Големите надежди“ на Дикенс. Дали ще мога да спя в тази стая? Обръщам се към Мирабел. Силуетът й е очертан на светлината от всекидневната.
— Ужасна ли е? Стая на мъртъвци, нали? Можеш ли внесеш живот в нея?
— Мисля, че мога, но не тази вечер. Сега ще се прибера и ще спя в моя „студен и мръсен таван“. Утре ще купя още електрически крушки, ще дойда и ще започна да почиствам стаята. Става ли?
— Благодаря ти, Жак. Ти си изключително внимателен и аз много те обичам.
Казва го толкова естествено и спокойно. Знам, че говори сериозно. Приемам го, но не отговарям. Сигурно е станало много късно. Ако искам да се наспя добре, трябва да тръгна след малко. Може да хвана някой от късните автобуси, които отиват към моя квартал.
— Имаш право, Мирабел. Ще бъде забавно да превърнем този апартамент в наше частно гнездо. Но сега трябва да тръгвам. Утре ще тичам, а после ще приготвя още няколко платна за рисуване. Ще се срещнем край статуята на мосю Дидро.
Тя се обръща и се приближава до една дъска с кукички за чаши до външната врата. Опипва я и изважда ключ.
— Заповядай, Жак. Това е ключ за апартамента. Искам да го вземеш.
Мирабел го избърсва в престилката си.
— Този ключ виси тук, откакто Роланд почина. Странно, колко бързо минава времето и как нещата стоят на едно място — сами и неизползвани, когато човек води такъв уединен живот като моя. Ще бъде толкова хубаво при мен да има някой, който вижда. Лека нощ, Жак. И не позволявай на плъховете да те ухапят.
Тя вдига лице за целувка. Навеждам се над нея.
— На моя таван няма плъхове, Мирабел. Понякога ги чувам, но те само си вършат работата.
Бавно я целувам по едната буза, а в същото време тя ме целува по другата. После усещам, че задържа меките си тънки устни близо до ухото ми, над брадата. Хващам я за раменете и тя слага ръце върху моите.
— Лека нощ, Мирабел, à demain4.
Качвам се на автобуса и стигам до Бастилията. За следващите две спирки трябва да си купя още един билет, пък и ми е приятно да вървя по улица „Рокет“, която е още оживена, макар и по това време на нощта. Не искам да давам пари за още един билет само за две спирки.
Объркан съм. Едва сега съзнавам колко много съм привързан към моя таван, към този квартал и към живота, който водя. Мисля, че с Мирабел можем да си помагаме, да запълним пустотата и да облекчим самотата си, но какво ще загубим? Това ще се разбере само с течение на времето.
Беше толкова ужасно да слушам как Жак е пропаднал до живота на клошар, за алкохола, студа и мръсотията. Не можах да издържа и се разплаках.
Толкова бях щастлива, че му предложих малкия си подарък от музика. Чудесно е, че и той обича музиката, дори онази, която най-много ми харесва да свиря — бароковата. Това беше ценен дар за мен. Толкова често, когато искам да дам нещо на Жак, то се превръща в подарък за мен.
Беше невероятно, че го поканих да живее с мен. Дори не искам да си помисля какво би казала Роланд или родителите ми. Но сега съм възрастна. Имам този голям апартамент, а Жак няма нищо. Сигурна съм, че ще го направи хубав. Дори да не промени нищо, самото му присъствие тук ще разкраси дома ми.
Надявам се, че съвместният ни живот и работата върху апартамента и картините ще ни сближат. Искам да бъда колкото е възможно по-близо до него. Никога не съм изпитвала толкова силни чувства. Сигурно е ужасно старица като мен да се държи като малко момиче и да се хвърля на врата на един мъж, при това женен. Превръщам се в истинска блудница. Би трябвало да се срамувам от себе си. Но не страдам от угризения.
8
На другия ден след обяда аз сядам и начертавам груб план на апартамента. Използвам сгъваемия метър, който Роланд е оставила в стаята си. Докато го търся, спирам да разгледам клавесина. Огромен е и боядисан в убито зелено, със златисти орнаменти. Наистина е красив. Бих искал Мирабел да може да види колко е великолепен музикалният й инструмент, но на нея не й е необходимо да го вижда, защото му вдъхва живот и го кара да пее.