— Леле! — шашнах се. — Едно от малкото предимства на това, да си се дипломирал, е, че не ти се налага да посещаваш подобни места.
— Вътре сигурно има климатик — изтъкна той.
Погледнах към влажното ми от потта горнище и забелязах, че кожата ми леко се е зачервила. Тъй като бях мургава, рядко изгарях, но тук слънцето беше доста силно — дори и толкова късно през деня.
— Води ме — реших.
Библиотеката се оказа божествено прохладна, макар че беше доста по-малка от тази в „Свети Владимир“. С някакъв свръхестествен усет (или може би с помощта на десетичната класификация на Дюи4), Дмитрий ни поведе към секцията за пътешествия, която съдържаше десетина книги, три от които бяха за Западна Вирджиния. Намръщи се.
— Не е точно това, което очаквах. — Огледа лавицата два пъти, сетне измъкна голяма книга в ярка подвързия със заглавие „Стоте най-добри места на света, които си заслужава да посетите“.
Седнахме с кръстосани крака на пода и той ми подаде книгата.
— Няма начин, другарю — възразих решително. — Зная, че книгите са пътуване на въображението, но не мисля, че днес съм настроена за това.
— Просто я вземи — настоя той. — Затвори очи и отгърни наслуки някоя страница.
Струваше ми се глупаво, като се има предвид какво се случваше в живота ни, но изражението на лицето му показваше, че говори сериозно. За да му доставя удоволствие, затворих очи, избрах една страница някъде в средата и отворих книгата.
— Мичъл, Южна Дакота? — възкликнах високо, но си спомних, че се намирам в библиотека, и снижих глас. — От всички места на света, точно това е сред първите сто?
Той отново се усмихваше. Бях забравила колко ми липсваше усмивката му.
— Чети.
— Разположен на деветдесет минути отвъд Сиукс Фолс, Мичъл е домът на Корн Палъс. — Погледнах го слисано. — Корн Палъс?
Дмитрий се приближи до мен и се наведе, за да погледне снимките.
— Мислех, че е направен от царевични люспи — отбеляза. На снимката се виждаше нещо, което напомняше на сграда от Близкия изток — или дори Русия, — с кули и куполи, приличащи на луковица.
— Аз също. Бих го посетила — додадох неохотно. — Обзалагам се, че там има страхотни тениски.
— И — рече Дмитрий с лукави искри в очите — се обзалагам, че никакви пазители няма да ни търсят там.
Не си дадох труд да сподавя смеха си, като си представих как живеем като бегълци в Корн Палъс през остатъка от живота си. Веселието ми ни спечели недоволен поглед от библиотекарката и ние притихнахме. Сега беше ред на Дмитрий. Сао Паоло, Бразилия. После отново бях аз: Хонолулу. Прелиствахме книгата отпред назад и обратно и не след дълго се озовахме легнали един до друг на пода, споделяйки смесените си реакции, докато продължавахме „световното турне на въображението“. Ръцете и краката ни едва се докосваха.
Ако някой ми беше казал преди четиридесет и осем часа, че ще лежа на пода в библиотеката с Дмитрий и ще чета пътеводител, щях да му заявя, че е луд. Още по-шантаво беше, че осъзнах, че правя нещо обикновено и нормално с него. Откакто се бяхме запознали, животът и на двама ни беше изпълнен само с тайни и опасности. И наистина те все още бяха основното в него. Но през тези спокойни два часа времето сякаш бе спряло своя ход. Помежду ни цареше хармония и разбирателство. Бяхме приятели.
— Флоренция, Италия — прочетох. Снимки на натруфени църкви и галерии изпълваха страницата. — Сидни мечтае да отиде там. Всъщност иска да учи там. Ако Ейб може да го уреди, мисля, че ще му служи до гроб.
— Тя и сега е доста послушна — отбеляза Дмитрий. — Не я познавам добре, но съм сигурен, че Ейб я държи с нещо.
— Измъкна я от Русия и уреди да се върне обратно в Щатите.
Той поклати глава.
— Трябва да е нещо повече от това. Алхимиците са лоялни към правилата на обществото им. Те не ни харесват. Тя го прикрива — те са обучени на това, — но всяка минута със Съхранителите е мъчение за нея. Трябва да има много сериозна причина, за да ни помага и да предава началниците си. Явно му е много задължена. — Двамата се умълчахме за миг, питайки се каква ли мистериозна услуга й бе направил баща ми. — Макар че това не е важно. Тя ни помага и само това има значение… и вероятно трябва да се връщаме при нея.
Знаех, че е прав, но не ми се искаше да тръгвам. Предпочитах да останем тук, сред това илюзорно спокойствие и безопасност, където можех да си представям, че някой ден ще видя Партенона или дори Корн Палъс. Подадох му книгата.
4
Система за библиотечна класификация, разработена от Мелвил Дюи през 1876 г., известна у нас като УДК. — Бел.прев.