— А за мен? — възмути се Даниел.
Джон се плесна по челото:
— Дявол да ме вземе! Пак забравих!
Джон надникна над рамото на Даниел към списъка с котировки на екрана.
— Четиридесет и три и една четвърт, така ли?
Знаехме какво търси да види. Малкото невзрачно число, вълнуващо всички в „Ревиър“ всеки ден. Котировката на „Био-уан“.
— Пълзи нагоре — отбеляза Даниел.
Джон взе от бюрото си куп хартия и го стовари върху бюрото на Даниел:
— Наслаждавай се!
Беше така наречената „студена поща“: предложения, получени по пощата от широкия свят на побъркани изобретатели и завеяни мечтатели. В компютърната ни система съществуваше още и така наречената „виртуална поща“ — всичко, получено по е-пощата.
— Но няма да ги чета — простена Даниел. — Установил съм, че писмата, с които отказваме, се получават много по-вежливи, когато не съм чел онова, на което отказвам.
— Трябва да ги четеш. Тази седмица е твой ред. А и Гил настоява.
— Добре де. — Той притегли към себе си купчината писма и папки с бизнес планове и започна да ги преглежда. — Неудачници нещастни…
— Още не сме сигурни — напомни му Джон.
— Я моля те… Всичко е пълен боклук. — Даниел почука с показалец бизнес плана, който току-що бе разтворил. — Ето, това е от някакъв, дето иска да продава НЛО скенери по Интернет.
— Аз намерих предложението за генериране на енергия от вятъра в студената поща — напомни му Джон.
Даниел извъртя нагоре очи.
— Именно. — Имаше право. Макар Джон да се бе развълнувал много от идеята, Гил я бе отхвърлил без колебание.
— Поне не се отнасям с предубеждение — оправда се Джон.
— И човек може да ти внуши всичко — измърмори Даниел.
Опитах да се съсредоточа върху пряката си работа, но се оказа невъзможно. Атакуваха ме от всички страни. Първо Франк и другите партньори, после Крейг. На Крейг можех да простя. На Франк — не.
Двамата с Франк бяхме изпитали симпатия от пръв поглед един към друг още на първото ми интервю за работа в „Ревиър“. След като постъпих, се сработихме прекрасно, а после той одобрително бе наблюдавал развитието на връзката ми с дъщеря му.
Беше направо луд по Лиза. Разбрах, че бил болен от мъка, когато тя на четиринайсетгодишна възраст се пренесла с майка си в Калифорния. После се върнала в Бостън, за да работи за малка фирма, занимаваща се с биотехнологии, и започнали да се виждат често. В началото бях успял добре да се впиша в тази организация на семейните им дела, но не знам защо, след като се оженихме, нещата се промениха. Поканите до нея да прекара уикенда с него в къщата му на брега, които дотогава бяха епизодични и неофициални, станаха настойчиви и редовни. Само че когато отидех и аз, вече не се чувствах добре дошъл. Искам да кажа, бях убеден, че Франк подрежда нещата така, че да имат време за тях, през което мен да ме няма.
Общо взето мислех, че мога да го разбера. Той със закъснение бе установил, че след като Лиза се е омъжила за мен, най-важният мъж в живота й ще съм аз. Това явно го безпокоеше. Безпокоеше и мен. Лиза и аз работехме здраво и на мен ми се искаше да прекарваме малкото си свободно време заедно.
Подозрителността на Франк към Даян също не помагаше. Към страха му да не загуби дъщеря си, към ревността за времето, което аз прекарвах с нея, сега се добавяше и загрижеността, че тя може да стане жертва на шавлив съпруг.
Добре, даже и това можех да разбера. Но не ми харесваше. Особено след като се отразяваше на служебните ни отношения. Налагаше се да си поговорим с него.
Беше си в кабинета. Всички партньори — така наричахме старшите съдружници с дял във фирмата и право на глас при вземането на управленчески решения — имаха отделни кабинети, добре обзаведени с онази комбинация от скъпа технология и антична мебелировка, за която Гил смяташе, че е най-подходяща за преуспяваща фирма в сферата на рисковите инвестиции: последен модел компютри, стари гравюри, дискретно разположени видеокасетофони, кожени кресла, телефони за конферентна връзка, маси от тъмно дърво и прочее.
Франк говореше по телефона и ми махна да седна на креслото пред писалището му.
Зачаках. Той продължаваше да говори, като отбягваше погледа ми. Жестикулираше. Свиванията на раменете и движенията на ръцете му бяха единственото, издаващо еврейския му произход, и бяха единствената прилика с Лиза, която забелязвах. Човекът пред мен изглеждаше като белокож англосаксонски протестант, докато тя бе взела по-острите черти на майка си, тъмната й коса и очи. Баща му, проспериращ бостънски лекар, бил роден с фамилното име Кох, но го сменил на Кук в успешен опит да се приобщи към обкръжаващата го среда.