— О… нищо, просто се бях замислил. Надявам се този ефект да не е достатъчно сериозен, за да спрат лекарството.
— Не, няма такава опасност — отговори Кели. — Има начини това да се заобиколи. Най-простият от тях е да се взема в комбинация с „Прозак“. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Моля те да изчакаш тук няколко минути преди и ти да си тръгнеш. Не искам никой да ни вижда заедно.
— Добре — съгласих се аз, преценявайки, че не е необходимо да й казвам, че са ни наблюдавали през цялото време на разговора ни. — Тръгвай. И много ти благодаря.
Тя се усмихна и си тръгна.
Изчаках малко и на свой ред излязох на слънце. За да не губя време, завих на ъгъла и влязох в един бар, който често посещавах. Беше при моста пред бизнес школата, само че от страната на Кеймбридж. Опашката ми остана навън. Поръчах си бира и се замислих над казаното от Кели.
Значи Лиза е била потисната. Но не онази потиснатост, която е резултат от напрегната работа, печал по отишъл си близък или семейни недоразумения, а биохимично индуциран стрес, от който светът ти става съвсем черен. Като знаех останалите неприятности на Лиза, нямах никакво съмнение, че светът наистина й се е виждал черен.
Тази новина ме накара да се почувствам малко по-добре. Сега, когато вече сигурно бе спряла да взема лекарството, имах по-добър шанс да я убедя да се върне при мен. Разбира се, само при положение, че докажех непричастността си в убийството на Франк.
Следващият основен въпрос бе имаше ли наистина проблем с „Неуроксил-5“. Трябваше да призная, че имаше вероятност отговорът да е „не“. Че отклоненията от очаквания показател са статистически пренебрежими и че Лиза се е заблудила по най-невинен и лесно обясним начин. Грешка, която може да се случи винаги и на всекиго. Добре, ако случаят бе такъв, тогава значи аз прахосвах време и усилия.
Ами ако Лиза бе права? Ако неуроксилът наистина бе виновен за повишаване броя на инсултите сред плъховете? Какво би означавало това?
Само едно — че в този момент лекарството убиваше част от доброволците, които разчитаха да се излекуват. А това бе катастрофа. За болните от алцхаймер, за „Био-уан“, за „Ревиър“.
Не бях сигурен какво общо имат с тази катастрофа Франк и Джон. Франк по обясними причини нямаше вземане-даване с „Био-уан“ — това бе първа грижа на Арт. Но Арт се бе изпуснал, че Франк му е задавал въпроси за „Био-уан“ преди да умре. Освен това имаше и веществено доказателство: лентата с обаждането на Джон, когато той казваше, че има нещо около „Био-уан“, което щяло да ми се стори интересно. Дали Джон не бе искал да ми каже, че „Неуроксил-5“ е опасен?
Едно голямо „ако“. Трябваше да намеря истинско и неоспоримо доказателство — в едната или другата посока. Допих бирата си и взех метрото за вкъщи.
Списание „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ се публикуваше в електронна форма и в Интернет. Доста бързо намерих интересуващата ме анотация на статията, за което ме бе информирала Кели. Наложи се да се обадя в редакцията на списанието, за да си поръчам пълния текст на доклада. Заглавието му беше „Контролиран тест с «Неуроксил-5» като средство за лечение на алцхаймер“. Следваше внушителен списък от имена на участниците в авторския колектив, оглавяван от не кой да е, а от самия Томас И. Иневър. В доклада се излагаха резултатите от фаза две на клиничните изпитания върху избрани осемдесет и четири пациента, страдащи от болестта на Алцхаймер. Статистическата извадка бе твърде малка, за да позволи обобщаващи заключения, но обшият тон на доклада подсказваше, че резултатите следва да се възприемат като насърчителни. Оказваше се, че не съществуват значителни разлики в броя и степента на отрицателните ефекти между групата, приемала „Неуроксил-5“, и другата, на която бяха давали плацебо. В края на статията бе приложен списък на шест клиники, взели участие в изследването, заедно с имената на ръководителите на екипите. Кели бе казала, че най-вероятно повечето от тези хора ще участват и в значително по-мащабната трета фаза.
След около час работа в Интернет разполагах с адресите на шестте клиники. Четири от тях бяха в Ню Ингланд, една в Илинойс и последната — във Флорида, без съмнение национален център по алцхаймер7. Вече беше пет следобед. Нямаше как — щях да посетя клиниките в Ню Ингланд на следващия ден.
Направих си чай и прибрах пристигналата поща. В по-голямата част бяха рекламни листовки и всякакви боклуци, но на един плик адресът бе написан на ръка. Нямаше как да сбъркам този почерк.
Почеркът на Лиза.
Седнах на дивана и внимателно разпечатах плика. Не можех да събера решителност да го прочета. Едва ли щеше да бъде за „Био-уан“ — писмото очевидно бе изпратено преди майката на Лиза да бе успяла да й каже за обаждането ми и да й предаде моята молба. Можеше да бъде друг вид писмо — писмо, в което тя ми казваше, че се извинява, че адски съжалява, че й липсвам и че иска да се върне при мен.
Само че можеше да казва и съвсем други неща. Както и се оказа.
7
Намек за това, че заради климата си Флорида е щатът, в който се преселва (особено след пенсиониране) голяма част от заможните възрастни американци. — Б.пр.