Не Томас. Иневър. Беше някой от „Ревиър“.
Вечерта в „Ред Хет“ бе незабравима. Киеран бе дошъл естествено, бяха и петима-шестима други, все съвипускници от бизнес школата. Бях поканил и Даниел, но както можеше да се очаква, той бе отклонил поканата ми. Даниел не си падаше по груповите изпълнения.
Зададоха ми стотици въпроси и сигурно благодарение на бирата можах да им отговоря достатъчно гладко. Този път, по изключение, убийствата на Франк и Джон, самоубийството на Иневър и колапсът на „Био-уан“ се оказаха много по-интересни за всички от редовната дискусия на предложения за работа, борсови опции и котировки.
Останах център на интереса поне един час — и изведнъж се обади Грег Вилгрен. Беше американец, командирован в голяма лондонска банка, върнал се за кратко в Бостън.
— Ей, момчета, чухте ли за Сергей Делесов? — Въпросът му ни накара да се спогледаме недоумяващо. — Ама това е сензацията в Лондон. Бил е убит преди месец.
— Господи! Какво е станало? — попита Киеран.
— Платено убийство — поясни Грег. — Бях пропуснал този факт, но изглежда, Сергей бил най-младият управител на банка в Русия.
— Охо, я виж ти! — изненада се Киеран. — Да ви кажа, че винаги ми се е струвал доста затворен.
Започнахме да споделяме впечатленията си за Сергей. Оказа се, че никой не го бе познавал отблизо. Тогава се намеси Ким. Тя бе една от двете присъстващи жени — консултант по мениджмънта на работа в една от големите бостънски фирми.
— Даниел Хол го познаваше добре, доколкото си спомням. Знам, че още навремето се обръщаше към него за съвет относно избора на акции за купуване.
— Така ли? — Стана ми интересно. Спомних си, че Ким седеше на лекции до Даниел.
— Да. Всъщност дори мисля, че Даниел взе пари назаем от Сергей или може би от някакви хора, с които Сергей го запозна. За да играе на фондовата борса, разбира се — него друго не го интересуваше.
— Голяма ли беше сумата?
— Познаваш Даниел. Бих казала по-скоро сто, отколкото десет хиляди.
— Той вече направи ли милион? — попита ме Грег.
— Винаги когато наближи бленуваната цел, пропилява всичко — казах аз. — Но е умно момче, ще го направи.
— Ей, Кими, вие с него успяхте ли да легнете? — поинтересува се някой.
— С Даниел? Как ли не — отрече Ким и разговорът се отплесна в обичайното за късната вечер русло.
Седях и тайно наблюдавах Даниел в действие. Той говореше по телефона и се опитваше да каже „не“ на някакъв настойчив предприемач.
Човекът явно не се предаваше и търпението на Даниел започваше да се изчерпва.
— Казах „не“. Това значи не! Не! — Даниел тръшна слушалката. — Ама тия ще ме побъркат! Сигурно ни вземат за благотворителна организация.
— Ако е така, не знам как им хрумва — казах аз. — Защото ти специално не ми звучиш като склонен към благотворителност, Даниел.
— Благодаря ти за милите думи.
— Даниел?
— Да?
— Ти научи ли за Сергей?
— Кой Сергей?
— Сергей Делесов. Онзи, с когото учихме в Харвард.
— А, да. Сергей. Какво е станало?
— Убит е. В Русия. Грег Вилгрен ни каза снощи на сбирката.
— Господи! И него ли? Ей, ще ти кажа, че там става опасно да се живее. Започват да мрат като мухи. — Не ми изглеждаше особено разстроен, но можеше ли да очакваш това от Даниел?
— Вие се познавахте добре, нали?
— Ами! Побъркани руснаци. Евробоклуци. Помниш ли, че той винаги беше обут в мокасини на „Гучи“?
— Защо ми се струва, че ти зае някаква сума?
Даниел внезапно ме погледна съвсем сериозно.
— Кой ти каза това?
— Ким Смит.
Даниел изсумтя.
— Бях загубил няколко хиляди от акции на „Дел“, които купих уж изгодно. Оказа се, че познавал хора, които можеха да ми помогнат. Само че котировката се нормализира след по-малко от месец.
— „Хора“?
— Да, кредитна компания.
— И защо просто не се обърна към банка?
— Ей, Саймън, ти да не работиш за данъчните?
— Стори ми се странно, че си взел на заем няколко хиляди долара от приятели на руснак, вместо да получиш кредит от банката.
— Бях изчерпал лимита си в банката. А моите родители още в началото решиха, че представлявам кредитен риск, и ми спряха кранчето. Голяма работа… Отдавна съм се разплатил с онези.