— Способен да ни прати и двамата на оня свят.
— Зная, сержанте, Ако не бяха тези сто лири стерлинги, обещани от лорд Гайлонк, не бих посмял да тръгна да го гоня. Но аз разчитам на тях, за да си обзаведа стопанство, когато напусна военната служба.
— А сега какво смятате да правите?
— Не зная. Мисля, че ако продължавам да се завирам из тази джунгла, само си губя времето.
— Искате ли съвет от мен?
— Кажете, сержанте.
— Качете се пак на коня и обходете гората.
— Ще дойдете ли и вие с мен? Като сме двама, ще имаме повече кураж.
— Не, друже. Нима искате да оставим пирата да избяга?
— Не ви разбирам.
— Ако го гоним и двамата в една посока, Тигъра ще избяга в друга. Вие обходете гората, а на мен оставете да претърся гъсталака.
— Прието, но при едно условие.
— Какво?
— Че ще делим наградата, ако имате късмет да убиете Тигъра. Не ми се иска да загубя и стоте лири.
— Дадено — съгласи се Сандокан с усмивка. Кавалеристът прибра сабята си в ножницата, метна се на коня, като постави отпред заредения мускет и се сбогува със сержанта:
— Ще се намерим на другия край на гората.
— Има много да чакаш — измърмори Сандокан. Изчака го да отмине и отиде до дървото, на което се бе скрил неговия малаец.
— Слез, Джиро-Батол!
Още не доизрекъл думите си и малаецът тупна в краката му, като извика задавено: — Ах… капитане мой!
— Учудваш ли се, че ме виждаш още жив, храбрецо?
— Повярвайте ми, главатарю — рече пиратът просълзен, — мислех, че няма.да ви видя никога вече, бях сигурен, че англичаните са ви убили.
— Убили? Англичаните нямат достатъчно куршуми, за улучат сърцето на Малайския тигър — отвърна Сандокан. — Вярно е, бях тежко ранен, но както виждаш оздравях и съм готов да се хвърля отново в бой.
— А всички други?
— Спят в бездните на морето — отговори Сандокан с въздишка. — Всички смелчаци, с които нападнах проклетия параход, паднаха под ударите на Леопардите.
— Но ние ще отмъстим за тях, капитане…
— Да, и то много скоро… А по каква щастлива случайност те намирам още жив? Доколкото си спомням, видях те, че падна убит на борда на твоя кораб още при първото сражение.
— Вярно е, капитане. Един шрапнел ме удари в главата, но не ме уби. Когато се съвзех, нашият злощастен кораб, надупчен от снарядите на кръстосвача, вече потъваше. Залових се за една отломка и се помъчих да стигна до брега. Много часове се лутах в морето, докато загубих съзнание. Събудих се в колибата на един туземец. Добрият човек ме намерил на петнадесет мили от брега, натоварил ме в своето кану и ме пренесъл на сушата. Лекува ме, старателно, докато оздравях напълно.
— А сега накъде бягаше?
— Отивах на брега, за да пусна на вода едно кану, издялано от мен, когато ме нападна оня войник.
— Значи си имаш кану.
— Да, капитане.
— В Момпрацем ли искаше да се върнеш?
— Тази нощ.
— Заедно ще отидем там, Джиро-Батол.
— Кога?
— Ще потеглим още тази вечер.
— Не искате ли да дойдете в моята колиба да си починете малко?
— Охо, ти имаш и колиба!
— Да, намерих я изоставена.
— Да вървим там веднага. Ти не можеш да останеш повече тук, за да не те нападне кавалеристът.
— Дали ще се върне? — запита Джиро-Батол с тревога.
— Сигурно.
— Да бягаме, капитане.
— Не бързай чак толкова! Както виждаш, станал съм сержант от Бенгалския пехотен полк, което значи, че мога да те закрилям,
— Да не сте съблекли някой войник?
— Точно така, Джиро-Батол.
— Хитро скроено!
— Мълчи и да тръгваме, че да не ни връхлети кавалеристът. Далече ли е колибата ти?
— След четвърт час сме там.
— Да идем да починем малко, после ще помислим как да отплуваме.
Двамата пирати излязоха от гъсталака и след като се увериха, че наоколо няма никой, прекосиха бързо саваната, стигайки до края на втората гора. Но още преди да навлязат сред гъстата растителност, Сандокан дочу бесен галоп.
— Пак оня досадник! Бързо, Джиро-Батол, скрий се в тези храсти!…
— Хей, сержанте! — викна кавалеристът, който изглеждаше разгневен. — Така ли ми помагате да заловя оня обесник? Докато аз преуморих коня си, вие не сте се помръднали! — И продължи да пришпорва коня, който се изправяше на задните си крака и цвилеше от болка. Вече бе прекосил саваната и се спря до туфа самотни дървета.
Сандокан се обърна към него и му отговори кротко:
— Понеже намерих дирите на пирата, сметнах за безполезно да го търся из гората. Пък и вас чаках.
— Открили сте дирите му? Хиляди дяволи!… Че на колко места е оставил следи този шмекер? Мисля, че добре ни е заблудил.